— Изненадваш ме, Лизи, сложила си го на легло. Трябвало е да го държиш в мазето — това заслужават такива като него!
— Всички чакахме този час. Сигурно и ти, чужденецо?
— Достатъчно! — остро ги прекъсна жената и Стив забеляза, че пръстите й нервно мачкаха престилката, която все още носеше върху избелялата памучна рокля. Кокалчетата на пръстите й бяха груби и зачервени, сякаш току-що бе свършила с прането. Тя добави по-високо: — Няма нужда от… от всичко това. Ще увисне на въжето и това е достатъчно.
След миг вече го влачеха навън с белезници на ръцете. Усети тялото си обляно в пот и се прокле за слабостта си. Бе твърде немощен, за да ходи сам. Някой го преметна на гърба на един кон, привързвайки го за седлото. Трябваше да стиска зъби, за да заглуши стенанията, които биха накърнили гордостта му. При всяко движение на коня сякаш бе пробождан от стрели, по-болезнени и от куршумите.
След няколко мили към тях се присъедини друга, по-голяма група мъже. Елизабет Кади също бе там, карайки разнебитената си каруца. Старият мексиканец седеше до нея, а киселата физиономия не слизаше от лицето му.
— Тук ли? — вече не го бе грижа, само се надяваше да има късмет вратът му да се счупи веднага.
— Слизай от тоя кон! Лидж, що не го развържеш и не го свалиш. Ще го направим изискано.
Въжето, което метнаха на врата му, бе на Милт Кихоу. В настъпилата напрегната тишина някакъв по-възрастен мъж неловко прочисти гърлото си:
— Чакай малко. Май трябва да узнаем поне името му, или нещо такова…
— Ъ-хъ — съгласи се друг. — Нали после ще трябва да сложим някакъв знак на гроба му. Така Прендъргаст ще знае какво очаква всеки от наемниците му.
Стив усети как го обзема вълна от ярост и забрави слабостта и погнусата си. Вдигна глава и… странно, но срещна погледа на жената. Тя веднага отмести очи.
— Едно нещо ми се ще да зная — неочаквано рече той, карайки ги да занемеят за момент — за какво ще бъда обесен?
Всички го зяпнаха. По лицата им бе изписана смесица от ярост и удивление. Кихоу избухна:
— Какво, по дяволите, се опитваш да ни пробуташ? Прекалено добре знаеш какво си направил — застрелял си невинни хора!
— Бях нападнат, така че не можете да ме обвините в убийство. Или възнамерявате да ме линчувате за отмъщение?
— Какво плещиш? — изрева Кихоу, а лицето му стана пурпурно. — За бога, аз и Лидж бяхме там — гръмна ги без предупреждение не даде шанс нито на Франк, нито на Ред или…
— Това е лъжа. Още в кръчмата се опитахте да ме провокирате. Тръгнах си, а отвън ме чакаше хубава малка засада. А останалите ще попитам — не вярвате ли в правосъдието… или поне не изслушвате ли всички доводи, преди да произнесете присъдата? Не разпитвате ли свидетелите? Бях обвинен, че съм наемен убиец, без да ми бъде дадена възможност да се защитя. С всеки минаващ оттук пътник ли постъпвате така, а, момчета?
— Не виждате ли какво се опитва да направи, проклетникът? Печели време, ето какво? А теб, копеле, ще те науча как се лъже…
Промяната в тембъра на Милт предупреди Стив за онова, което ще последва. Примката се стегна около врата му и го дръпна напред. С окованите си ръце хвана примката, опитвайки се да облекчи ужасното стягане около гърлото си. В същия момент усети, че пада на земята. Стори му се, че някъде много от далеч долетя женски писък:
— Не! О, не! Не така…
Усети, как кръвта бликна от отворилите се рани, докато бавно се задушаваше. Студени като лед пръсти го докоснаха и разхлабиха въжето и той отново с пълни гърди пое въздух. Иззад обгръщащата го червена мъгла до него достигаха гласове, извисяващи се и заглъхващи като воя на вятъра. Нищо от онова, което казваха нямаше смисъл, нищо не бе вече от значение. Имаше само един начин да избяга от болката, която го заливаше на вълни. Той изгуби съзнание.
Този път думата взе Мартин Бърнисън, най-заможният от дребните собственици, който пренебрегвайки ругатните на Милт Кихоу, каза:
— Съжалявам, че трябваше да застрелям коня ти, Милт, ще го заменя с един от моите. Нямаш право да вършиш това! Думите на този човек, когото бяхме готови да обесим, ме накараха да спра и да се замисля. Откъде можем да сме толкова сигурни, че е от хората на Прендъргаст? А и той спомена нещо за свидетели…
— Вярваш на думите му, а се съмняваш в моите и тези на Лидж! За бога, трябваше да го убия още тогава това… това…