— Хе, хе, земляк, ти не на шега започна да броиш кукумявките! Мислиш вече как да се прибереш вкъщи и да се изтегнеш на печката!
— Няма защо да крия от вас — казал той, като се обърнал изведнъж и ги загледал втренчено. — Знаете ли, че душата ми отдавна е продадена на дявола?
— Голямо чудо! Кой през живота си не е завързвал познанство с дявола? Тъкмо затова трябва да гуляеш, дето се казва, до дупка.
— Ех, момчета, гулял бих, но тая нощ свършва срокът. Хей, братя! — казал той, като ги ударил по ръцете. — Не ме оставяйте, недейте спа една нощ. Цял живот няма да забравя приятелството ви!
Защо да не помогнат на човека в такава беда? Дядо ми казал направо, че по-скоро ще позволи да отрежат перчема на собствената му глава, отколкото да остави дявола да помирише с кучешката си муцуна християнска душа.
Нашите казаци може би щели да продължат пътя си, ако нощта не покрила като черно платно цялото небе и в полето не станало тъмно като под овчи кожух. Само далеч се мержелеела светлинка и конете, подушвайки близкия яхър, бързали с наострени уши и с вперени в мрака очи. Светлинката сякаш се приближавала насреща и пред казаците се показала кръчма, кривнала на една страна като жена, която се връща от весело кръщене. По онова време кръчмите не били като сегашните. Човек не само нямало где да се развърти, да тропне горлица или хопак, но и нямало где да полегне, когато пийне и краката му престанат да го държат. Дворът бил пълен с кираджийски коли: под навесите, в яслите, в пруста хората хъркали като котараци — едни свити, други изтегнати. Кръчмарят сам пред газеничето отбелязвал на рабош колко четвъртинки и осминки са пресушили кираджийските глави. Дядо ми поръчал третинка ведро за тримата и отишъл в сайванта. И тримата легнали един до друг. Но още не успял да се обърне, и вижда — земляците му вече спят мъртвешки сън. Дядо ми събудил присъединилия се към тях трети казак и му напомнил за обещанието, което дали на другаря си. Оня се понадигнал, потъркал очи и пак заспал. Нямало що, трябвало сам да пази. За да прогони с нещо съня си, той огледал всички коли, споходил конете, запалил лулата си, върнал се назад и пак седнал при другарите си. Всичко било толкова тихо, сякаш муха не прехвръквала. И ето, сторило му се, че иззад съседната кола нещо сиво си показва рогата… Сега и неговите очи почнали да се затварят така, че той трябвало всяка минута да ги разтърква с юмрук и да ги промива с остатъка от водката. Но щом малко се поотваряли, всичко изчезвало. Най-после след известно време изпод колата пак се показало чудовището… Дядо ми облещил очи колкото можал, но проклетата дрямка замъглявала всичко пред него; ръцете му се вдървили, главата му се отпуснала и го налегнал такъв здрав сън, че той се строполил като заклан. Дълго спал дядо ми и чак когато слънцето добре напекло бръснатото му теме, скочил на нозете си. Протегнал се два-три пъти, почесал се по гърба и забелязал, че нямало вече толкова коли, колкото били снощи. Кираджиите, види се, тръгнали още преди да се съмне. Той отишъл при другарите си — казакът спи, а запорожеца го няма. Почнал да разпитва — никой нищо не знаел, само горната му свитка останала на онова място. Страх и размисъл обзели дядо ми. Отишъл да види конете — нито неговия, нито на запорожеца! Какво можело да значи това? Да речем, че запорожецът бил отмъкнат от нечистата сила; но кой е отмъкнал конете? След като обмислил всичко, дядо ми се досетил, че дяволът сигурно е дошъл пеша, а тъй като пъкълът не е близо, отмъкнал и неговия кон. Много му домъчняло, че не устоял на казашката си дума. „Е — рекъл си. — Няма що, ще тръгна пеш, дано срещна из пътя някой джамбазин, който се връща от панаира; все ще си купя кон.“ Но потърсил калпака си — и калпака го няма. Плеснал с ръце покойният ми дядо, като си спомнил, че още вчера разменил временно калпака си със запорожеца. Кой друг ще го отмъкне, ако не дяволът! На ти хетманов пратеник! На ти и писмо до царицата! И дядо ми почнал да гощава дявола с такива прякори, че навярно нечестивият неведнъж е кихал в пъкъла. Но ругатнята малко помага; и колкото и да се почесвал дядо ми по тила, нищо не можал да измисли. Какво да прави? Отишъл да търси чужд ум: събрал всички, които били тогава в кръчмата — добри хора, кираджии и прости минувачи, — и им разказал, че тъй и тъй такава беда му се случила. Кираджиите дълго мислили, опрели бради на тоягите си; въртели глави и казали, че не били чували да се е случвало такова чудо в християнския свят: дяволът да открадне хетманово писмо. А други добавили, че когато дяволът и руснакът откраднат нещо, никога вече няма да го видиш. Само кръчмарят стоял мълчаливо в ъгъла. И дядо ми се доближил до него. Щом човек мълчи, трябва да е много умен. Но кръчмарят не бил твърде приказлив и ако дядо ми не извадил от джоба си пет жълтици, напразно щял да стои пред него. „Ще те науча как да намериш писмото — казал той, като го дръпнал настрана. На дядо ми поолекнало на сърцето. — Познавам те по очите, че си казак, а не жена. Слушай тогава! Близо до кръчмата пътят свива надясно в гората. Щом навън почне да мръква, бъди готов. В гората живеят цигани и излизат от дупките си да коват желязо в такава нощ, когато само вещиците яздят ръжен. Какво вършат те всъщност, не е твоя работа. Много чукане ще чуеш в гората, но ти не отивай в оная посока, отдето чуеш, че се чука; ще видиш пред себе си малка пътечка край едно изгоряло дърво — по тая пътечка върви, върви, върви… Трънливи храсти ще те драскат, гъст лещак ще ти препречва пътя — ти все върви: и чак като стигнеш до една малка рекичка, тогава само можеш да спреш. Там ще видиш оня, който ти трябва, но не забравяй да напълниш джобовете си с онова, за което са направени. Нали разбираш, тая стока и дяволите, и хората я обичат.“ Като казал това, кръчмарят се прибрал в стаичката си и не пожелал да каже нито дума повече.