— Вие, Иродово племе, с мен ли искате да се подигравате? Не ми ли върнете веднага казашкия калпак, католик да стана, ако не ви обърна свинските муцуни на тила!
Още не успял да изрече последните думи, и всички чудовища се озъбили и вдигнали такъв смях, че душата на дядо ми се смразила.
— Добре! — изпищяла една от вещиците, която дядо ми сметнал за най-главна от всички, защото мутрата й била малко по-хубава от на другите. — Ще ти върнем калпака само ако играеш с нас три пъти на глупак!
Какво ще речете! Казак да седне да играе на карти с жени! Дядо ми отказвал, отказвал, пък най-после седнал. Донесли омазани карти, с каквито у нас само попските дъщери си гледат за годеници.
— Слушай сега! — излаяла за втори път вещицата. — Ако спечелиш поне веднъж — калпакът е твой; загубиш ли и трите пъти, не се сърди, но не само калпака си, а може би и света повече няма да видиш!
— Давай картите, давай, дърта вещице, да става каквото ще!
И тъй картите били раздадени. Дядо ми взел своите и му се отщяло да ги гледа, толкова били лоши: поне за смях да има един коз! От една боя десетката била най-голяма, а чифтове съвсем нямало, а вещицата все напира с по пет карти. По неволя трябвало да загуби и да стане „глупак“. Щом станал „глупак“, от всички страни муцуните зацвилили, залаяли, загрухтели: „Глупак, глупак, глупак!“
— Да пукнете дано, дяволско племе! — извикал дядо ми и си запушил ушите с пръсти.
„Е — рекъл си, — вещицата хитруваше при раздаване на картите; сега аз ще ги давам.“ Дал ги, ударил коза. Погледнал картите — боята много добра, има и козове. И отначало работата тръгнала много добре, само че вещицата хвърля пет карти с попове! Дядо ми имал в ръцете си само козове; без да му мисли много, ударил с козовете всички попове по мустаците.
— Хе, хе, това не е по казашки. С какво ги биеш, земляк?
— Как с какво, с козове!
— Може по вашенски това да са козове, но по нашенски не са!
Погледнал — наистина, проста боя. Каква е тая магия! Трябвало втори път да стане „глупак“. И дяволите почнали пак да си дерат гърлото: „Глупак, глупак!“ — така че масата се тресяла и картите скачали отгоре. Дядо ми пламнал и раздал картите за последен път. И отново всичко тръгнало добре. Вещицата имала пак пет карти; дядо ми ги покрил и извадил от колодата пълна шепа козове.
— Коз! — извикал той и ударил по масата с картата, така че тя се свила, а вещицата, без да каже дума, я покрила с осморка от друга боя.
— А с какво я биеш, дърти дяволе!
Вещицата вдигнала картата: под нея лежала проста шесторка.
— Гледай ти дяволска магия! — казал дядо ми и от яд стоварил с все сила юмрук върху масата. За щастие вещицата имала лоша боя; а дядо ми, сякаш нарочно, в това време имал чифтове. Почнал да купува карти от колодата, но просто ужас! Такава калпава карта му идвала, че ръцете му се отпуснали. От колодата не останала вече нито една карта. И без да гледа, хвърлил проста шесторка; вещицата я приела. „Я гледай! Какво е това? Е, е, тук трябва да има нещо!“ И дядо ми мушнал скришом картите си под масата и ги прекръстил; гледа — в ръцете му асо, поп, момче, коз; а той вместо шесторка бил хвърлил поп.