— Махни ги веднага! — сопна се майката. — Какво ще си помислят хората?
— Да, гошподарке.
Онзи, когото наричаха Игор, затръшна вратичката и се върна при конете. Свали плюмажите с благоговение и ги прибра под капрата.
А в каретата раздразнителният глас попита:
— Татко, Игор също ли е еволюционна задънена улица?
— Можем само да се надяваме, миличка.
— Майната ви — промърмори Игор и хвана юздите.
Текстът започваше така:
„Каним Ви лай-сърдечно…“
…и беше изписан с нафукани завъртулки, които се четат мъчно, затова пък изглеждат толкова официално.
Леля Ог се ухили и пак остави картичката на лавицата над огнището. Много й допадаше това „най-сърдечно“. Звучеше й богато, плътно и преди всичко алкохолно.
Тя гладеше най-хубавата си фуста. Тоест седеше в креслото си до огнището, а една от снахите й, чието име в момента някак не успяваше да си припомни, вършеше същинската работа. Леля й помагаше, като показваше къде е пропуснала да мине с ютията.
Мислеше си, че поканата е страхотна. Особено позлатата по ръбчетата, гъста като сироп. Вероятно не беше от истинско злато, но лъскавина не й липсваше.
— Момиче, ей онуй местенце можеш пак да го изгладиш.
— Ей сега.
Друга снаха, чието име също сигурно щеше да си спомни след броени секунди, лъскаше червените й ботуши. А трета много внимателно обираше мъхчетата от най-хубавата островърха шапка на Леля.
Тя стана за пореден път и отвори задната врата. Светлината се изцеждаше от небето, няколко облачни парцала се мъкнеха под първите звезди. Леля подуши въздуха. Из тези планини зимата не бързаше да си ходи, но се усещаше несъмнен вкус на пролет.
Хубаво време според Леля. Най-доброто. Е, да, тя не забравяше, че годината започва на Прасоколеда, когато студът се обръща, но новата година настъпваше сега, когато зелените филизи напираха през последния сняг. И с костите си долавяше, че наближава промяна.
Разбира се, нейната приятелка Баба Вихронрав често повтаряше, че и на костите си вяра не можеш да имаш, но тя поначало си ръсеше такива приказки.
Леля Ог затвори вратата. А между голите клони ла най-крайното дърво в градината, разперени сякаш да одраскат небето, някаква твар шумолеше с криле и цвърчеше, докато пелена от тъма се стелеше над света.
В своята къща на няколко километра оттам вещицата Агнес Нит се двоумеше за новата си островърха шапка. Агнес поначало се двоумеше за всичко.
Тя прибираше косата си, оглеждаше критично отражението си и пееше. И то в съзвучие, Естествено не в съзвучие с отражението си, защото по-добна героиня рано или късно започва да изпъл-нява дуети със синигерчета и други горски песно пойци, а накрая не може да й помогне нищо освен огнехвъргачка.
Просто пееше в съзвучие със себе си. Разсееше ли се, това я сполетяваше все по-често напоследък. Гласецът на Пердита беше пискливичък, но тя се инатеше и желаеше да участва в пеенето.
Според хората, които са склонни към нехайна жестокост, у всяко дебело момиче имало по едно кльощаво момиче и купчини шоколад. Пердита беше кльощавото момиче у Агнес.
Не би могла да обясни как точно се сдоби с невидимата си спътничка. От майка си знаеше, че като малка е имала навика да стоварва вината за произшествия и загадки като изчезването на купичка сметана или счупването на любима кана върху „другото момиченце“.
Едва сега осъзнаваше, че угаждането на такива навици не е най-сполучливото хрумване, когато противно на желанията си имаш и природна дарба за вещерство. Въображаемата приятелка просто порасна заедно с нея и не поиска да се махне, затова пък се превърна в сериозна тегоба.
Агнес никак не обичаше Пердита, която беше суетна, себична и злобна. На свой ред Пердита мразеше принудата да се свира в Агнес, защото я смяташе за тлъста, нескопосана, мекошава топка лой, която хората биха тъпкали неуморно, ако не беше толкова величаво стръмна.
Агнес си внушаваше, че само е измислила името Пердита като удобен етикет за всички мисли и копнежи, които не би трябвало да си позволява, за неприятния мъничък коментатор, сгушил се до ухото на всекиго от нас, за да се присмива. Но понякога се чудеше дали всъщност Пердита не е измислила Агнес, за да има с кого да се гаври.
Агнес предпочиташе да се подчинява на правилата. Пердита — не. Тя незнайно защо смяташе погазването на правилата за свежарско. Агнес беше убедена, че в спазването на правила от рода на „Не падай в тази яма с отровни змии“ има несъмнен смисъл. А Пердита например се придържаше към мнението, че добрите обноски при хранене са тъпо потисничество на духа. Агнес обаче не искаше да бъде пръскана в очите от парченца зеле, сдъвкани от съседа по маса.