И ние падаме като покосени. И гинем под копитата.
Точно там, където е бил вихърът на страшната сеч — ако някой е могъл да отгатне мястото, — са издигнати паметникът и църквата с неземните кубета, които толкова ни бяха учудили отдалеч. Отговорът се оказа много прост: от всичките пет кубета жителите на съседните села бяха отпрали ламарините за нуждите на домакинствата си и кубетата бяха станали прозрачни, нежните им форми се бяха запазили, но очертани само с тел и отдалеч изглеждаха като мираж.
А паметникът учудва и отблизо. Докато не се приближиш до него да го докоснеш — не можеш разбра как е направен. От миналия век е, преди повече от сто години, а са го измислили по съвсем съвременен начин — да се издигне колона от отливки, само че днес те нямаше да са от чугун. Две площадки една върху друга, после един дванадесетостенник, който постепенно се закръгля, отначало обложен, обгърнат също с чугунени щитове, мечове, шлемове, с чугунени славянски надписи, сетне се издига нагоре като комин от четири кюнеца (те от своя страна приличаха на долепени тръби на орган), отгоре — шапка с нарези резки и над всичко това — позлатен кръст, стъпил върху полумесец. И цялото е височко тридесетина метра, направено е от украсени чугунени плочи, така стегнати отвътре с болтове, че не се забелязва нито една цепнатина, нито една гайка, сякаш паметникът е отлят — докато времето, а още повече внуците и правнуците не бяха го пробили тук-там.
След като дълго бяхме вървели през безлюдното поле, дойдохме тук като на празно място, без да се надяваме, че ще срещнем някого. Вървяхме и размишлявахме: защо става така? Нали оттук е започнала съдбата на Русия? Нали на това място е станал повратът на историята й? Винаги ли враговете ни са нахлували само през Смоленск и Киев?… А ето че това тук никому не е нужно, никой не се интересува от него.
И колко се зарадвахме, когато разбрахме, че не сме били прави! Първо, недалеч от паметника видяхме някакво побеляло старче с две хлапета. Лежаха на тревата, до тях се търкаляше една раница, и пишеха нещо в книга, голяма колкото класен дневник. Приближихме се и научихме, че старецът е учител по литература, бил срещнал децата някъде наблизо, а книгата не беше училищна, а ни повече ни по-малко — Книга за впечатления. Но нали тук няма музей, кой ли я пази насред дивото поле?
Точно в този миг върху ни падна едра сянка. Извърнахме се. Пред нас се оказа Пазачът на Куликовото поле! — селянинът, комуто беше поверено да пази нашата слава.
Уви, не успяхме да подготвим фотоапарата си! А и нямаше как да го снимаме срещу слънцето. Пък и Пазачът не скланяше (знаеше си цената и после цял ден не рачи да го снемем). Но да ви го опиша — дали първо него? Или отначало торбата му? (В ръцете си държеше обикновена селска торба, пълна до половината и явно не много тежка, понеже я стискаше, без да се уморява.)
Пазачът беше бабанка, приличаше малко и на разбойник. Ръцете и краката му като греди, а ризата беше свободно разкопчана, каскетът — накривен на една страна, изпод нето се подаваха рижави кичури, беше се бръснал не тая, а миналата седмица, но през лицето му, през едната буза, минаваше прясна червеникава драскотина.
— А — поздрави ни той с неодобрение, надвесил се над нас. — Пристигнахте ли? С какво?
Недоумяваше, като че ли наоколо имаше ограда, а ние сме намерили някаква дупка и сме се промъкнали. Кимнахме му към велосипедите, които бяхме оставили в храстите. Макар да държеше торбата си така, сякаш ще се качва във влак, видът му говореше, че може и документите ни да поиска. Лицето му беше слабо, източено, много решително.
— Предупреждавам ви! Не тъпчете насажденията! С велосипедите.
И с това ни бе дадено да разберем, че тук, на Куликово поле, никому не цепят басма.
Пазачът беше с разкопчано сако — дълго и широко като ямурлук, тук-там позакърпено, на цвят, дето се вика, суросинкаво. На ревера му блестеше звезда — отначало помислихме, че е орден — не, оказа се пионерска значка с Ленин в средата. А под сакото беше с незагащена басмена риза — дълга, синя, на бели ивици, каквато може да бъде ушита само на село; затова пък беше препасана с армейски колан с петолъчка на токата. Офицерските панталони, доста износени, бяха напъхани в груби ботуши, вече протрити по сгъвките на кончовете.
— Е? — попита той учителя много по-меко. — Пишете ли?
— Ей сега, Заха̀р Дмитрич — отговори му онзи на име и презиме, — свършваме.