— Какво искаше?
— Помоли ме да се отбия у тях, за да излекувам дъщеря му. Нина сигурно вече е казала, че пристигам днес, и по-възрастните хора си спомнят за виденията.
Изглежда неуверен. Наоколо е пусто, хората сигурно работят или обядват. Пресичаме главната улица, която ни отвежда до една бяла сграда, заобиколена от градина.
— Спомни си какво ти казах тази сутрин, Михаил. Ти може да си само епилептик, който не иска да приеме, че е болен и е позволил на подсъзнанието си да съчини цялата тази история. Но може и да си дошъл на тази земя със специална мисия: да учиш хората как да забравят личната си история, как да бъдат по-открити за любовта и да я възприемат като чиста божествена енергия.
— Не те разбирам. През всичките тези месеци, откакто се познаваме, ти говореше само за момента, в който ще срещнеш Естер. И изведнъж от тази сутрин като че ли си загрижен повече за мен, отколкото за каквото и да било друго. Дали снощният ритуал на Дос наистина ти е повлиял?
— Разбира се, че ми е повлиял.
А всъщност искам да прикрия, че се страхувам. Искам да мисля за всичко друго, само не и за това, което ще се случи в следващите няколко минути. Днес аз съм най-великодушният човек на света, защото съм близо до целта си, страхувам се от това, което ме очаква, а моят начин да реагирам в такива случаи е да служа на другите, да покажа на Бог, че съм добър човек и заслужавам благословията му, към която съм се стремил въпреки трудностите.
Михаил слиза от коня и ме кара да сторя същото.
— Отивам в дома на човека с болното дете и ще се погрижа за коня ти, докато разговаряш с нея.
И той посочва малка бяла къщичка сред дърветата.
— Тя е там.
Направих всичко възможно да запазя самообладание.
— Какво прави тук?
— Както ти бях казал по-рано, учи се да тъче килими, като в замяна дава уроци по френски. Впрочем тези килими се тъкат много трудно, въпреки че изглеждат съвсем обикновени, като самата степ: боите за оцветяване се приготвят от растения, които трябва да бъдат набрани в точно определен момент, иначе изгубват качествата си. После овчата вълна се разстила на слънце, намокря се с гореща вода, преде се, докато е още влажна, и след много дни, когато най-сетне слънцето успее да я изсуши, започва тъкането.
Последните шарки се правят от деца; ръцете на възрастните са твърде големи за малките фини бродерии.
Михаил направи пауза.
— Да не започнеш сега да протестираш срещу експлоатацията на детския труд: става дума за традиция, която трябва да бъде съхранена.
— Как е тя?
— Не знам. Не съм разговарял с нея от половин година.
— Михаил, килимите са още един знак.
— Килимите ли?
— Спомняш ли си как вчера Дос поиска да си избера име и аз разказах историята на един воин, който пътува към своя остров, за да се върне при любимата си? Островът се нарича Итака, а жената — Пенелопа. Знаеш ли какво правила Пенелопа, когато Одисей заминал на война? Тъкала! И тъй като той се забавил много повече от очакваното, всяка нощ тя разтъкавала изтъканото през деня, за да започне отново на другата сутрин.
Много мъже искали да се оженят за нея, но тя чакала да се завърне нейният любим. И накрая, когато се изморила да чака и решила този път да довърши платното си, Одисей пристигнал.
— Но името на това село не е Итака. А и жена ти не се казва Пенелопа.
Михаил не бе разбрал историята, нямаше смисъл да му обяснявам, че съм се опитал да му дам само един пример. Дадох му коня си и извървях пеша стоте метра, делящи ме от жената, която някога беше моя съпруга, после се бе превърнала в Захир и сега отново бе станала любимата, при която всички мъже мечтаят да се приберат, завръщайки се от война или от работа.
Ужасно съм мръсен. Дрехите и лицето ми са пълни с пясък, тялото ми е потно, макар и времето да е много студено.
Загрижен съм за външността си, най-маловажното нещо на света, сякаш бях изминал целия този дълъг път до моята Итака само за да се покажа в нови дрехи. Докато извървявам тези стотина метра, трябва да се помъча да си спомня за всички важни неща, случили се, докато тя — или аз? — не бяхме у дома.
Какво да й кажа, когато се срещнем? Обмислял съм какви ли не варианти: „Колко отдавна чаках този миг!“ или „Разбрах, че съм сгрешил“ или „Дойдох, за да ти кажа, че те обичам“, или „По-красива си отвсякога“.
Реших да й кажа само „Здравей“. Сякаш никога не си е тръгвала. Сякаш е минал само един ден, а не две години, девет месеца, единайсет дни и единайсет часа.
А Естер трябва да разбере, че съм се променил, докато съм вървял из същите места, където е била и тя, че не съм знаел, че никога не съм се интересувал. Бях видял окървавеното парче плат в ръката на просяк, на младежи и възрастни, които изнасяха представление в парижки ресторант, на един художник, на моя лекар, на някакво момче, което твърдеше, че има видения и чува гласове. Докато вървях по следите й, опознах жената, за която се бях оженил, и преоткрих смисъла на живота си, който се променяше за пореден път.