Но съществуваха и такива, на които думите за радостта не се харесаха. Те искаха на света да цари скръб, защото тъжните хора се управляват по-лесно. Те не желаеха да има даже радостен час, затова изпратиха слугите си да заловят човека. Но човекът беше неуловим. От главата му бликаха планове и идеи, които объркваха преследвачите.
Тогава тези, които държаха да няма радост, решиха да го заловят с подлост и обявиха, че ще дадат награда за главата му. Наградата беше голяма, толкова голяма, че кратуните на подлеците и предателите се замаяха и те веднага се втурнаха по дирите му.
Но човекът беше неуловим. Пазеха го и го криеха. Тъжните хора знаеха колко струва радостта и не продаваха нейния вестител.
А наградата беше много голяма. Страшно голяма всеки подлец. И нищожно малка сума за главата на Човека, защото неговата глава нямаше цена.
Предадоха го. Вързаха го и му взеха главата. Главата, която струваше повече от цялото земно кълбо, защото в звездното пространство има много планети като Земята, но глава като тая на Човека не беше създадена. Наброиха на продажника петстотин хиляди жълтици и той си отиде доволен, а безценната глава заровиха в земята, за да не би някой да се сети за нея и каже:
— Това беше необикновено ценна глава.
Минаха години.
Момичето, в което беше влюбен човекът, който се бореше за радостта, но никога не я изпита, остаря. Излязоха по-млади манекени, които също смятаха, че тяхната работа е тежка, отговорна и изисква много мислене. Обожателите се оттеглиха и не й пращаха любовни писма. Пристигаха само известия, че трябва да се плати това или онова, защото бившето момиче беше свикнало да живее весело и нашироко. Веднъж, когато се чудеше откъде да вземе пари за нов тоалет (макар че беше стара, тя следваше неотклонно модата), манекенът в оставка случайно намери поемите, които някога бе написал човекът със скъпоценната глава. Тя ги изтупа от праха и ги занесе в едно издателство. Там на редакторите им прилоша, след като прочетоха поемите, а като се съвзеха, викнаха:
— Вие ли написахте тези шедьоври?
Тя се поколеба, но после скромно каза:
— Аз.
И започна да получава огромни хонорари за чуждите стихове. И се окичи с чужда слава. Но у нея беше останала половин капчица съвест и затова тя намисли да сложи паметник над гроба на човека. Отиде на гроба, но хората, на които човекът беше говорил за радостта, я бяха изпреварили. Те бяха поставили надгробна плоча, на която пишеше:
«Тук заровиха радостта, тук почива умът, тук скриха светлината на Вселената.»“
Матев млъкна и продължи с яд да чупи съчките на все по-малки парчета.
— Странен начин на вживяване имаш констатира Марта.
— Кажи поне хареса ли ти това произведение? Марта поклащаше глава ту наляво, ту надясно, като че се чудеше дали да хареса писанието на мъжа си, или да го отрече.
Матев отчаяно надигна глас:
— Тогава кажи поне харесала ли си някога нещо, написано от мен!
— Че как не! Аз целия те харесвам бе, Матьо, иначе защо ще стоя да ти бъда жена? — с готовност отвърна Марта.
Матев грабна листовете и се изправи възмутен от отговора й. Но Марта го принуди да седне и взе листовете. Погледна първия и смръщи вежди:
— Какво е това посвещение?
— Посвещение.
— „В памет на Александър С.“? Ти си луд. Александър не може да умре.
— Как тъй да не може? — Матев бе объркан от увереността, с която Марта произнесе думите си.
А тя продължи още по-убедително:
— Телеграфните агенции не се позовават на източници, които внушават доверие. Александър е голям учен изследовател и голям революционер. Един учен може лесно изчезне. Един революционер, който е отишъл да се бие за свободата на чужда страна — също. Но учен изследовател и революционер на име Александър С. не може да изчезне. На всичко отгоре той е красив почти като Алесандро Скарлати…
— Излиза, че красивите хора не умират.
— Може и да умират — се заинати Марта, — но не и ако са красиви като Алесандро Скарлати, нито пък — ако са хора като Александър С.
Матев сметна, че е безпредметно да спори с жена си по толкова тъжен повод.
Александър С., учен бактериолог и революционер, бе отишъл да помогне на една новооснована държава, за да се справи тя с пораженията, които и бяха нанесени посредством отдавна забранено бактериологично оръжие. Враговете на страната бяха намерили незабележим начин за употребата му. Едновременно с това те боравеха с най-съвременни оръжия от всякакъв друг вид и нарушаваха сключените споразумения. Безкрайните джунгли, всред които бе разположена републиката, улесняваха действията им. Някъде из тези джунгли бе загинал Александър С., командоси бяха занесли главата му в най-близкото селище, бяха я показвали и бяха я хвърлили в блатата — това съобщаваха телеграфните агенции.