— О, Стив, ти си ангел! Не си забравил!
Една вечер по време на снимки в Африка двамата седяха подпийнали на сгъваеми столове и гледаха как денят чезне сред пурпур и злато. „Скапана ни е работата, Стив! За актьора е пълен боклук.“ „О, на мен ми допада.“ „Боклук е! Знаеш ли къде е истината в нашия бизнес? В режисурата. Там правиш нещо свое, нещо, което ще живее след теб!“ „Ами направи го, скъпа! Направи го!“ „Опитах, Стив. Опитах, но не ми дават.“ „Защо?“ „Я стига! Знаеш защо — не вярват, че ще се справя.“ „Аз пък мисля, че можеш.“
Топла усмивка. Топли спомени. Милият Стив…
— Мамо, не мога да си намеря роклята! — извика Ригън откъм стълбищната площадка.
— Виж в гардероба — отговори Крис.
— Вече гледах там!
— Идвам след секунда! — подвикна Крис. Тя прелисти сценария, после изведнъж посърна и промърмори:
— Бас държа, че е някакъв боклук.
— О, не мисля, Крис! Не! Според мен наистина си заслужава!
— На теб ли да вярвам, дето разправяше, че в „Психо“ трябва да има смях зад кадър?
— Мамо!
— Идвам!… Тази вечер имаш ли среща, Шар?
— Да.
Крис махна с ръка към кореспонденцията.
— Тръгвай тогава. Другото ще прегледаме утре.
Шарън стана.
— Не, чакай — поправи се Крис. — Извинявай, трябва да пратиш едно писмо още днес.
— Добре.
Шарън взе бележника си.
Ма-а-мооо! — долетя отгоре нетърпелив вой.
Крис се изправи с въздишка.
Изчакай минутка. — Тя тръгна към вратата, но спря като видя, че Шарън поглежда часовника си. — Какво има?
Ами, Крис… време ми е за медитация.
Крис я изгледа с дружелюбна насмешка. През последните шест месеца бе видяла как секретарката й се преобразява в „търсач на безметежност“. Започна от самохипноза в Лос Анджелис, после премина към будистки песнопения. Откакто преди няколко седмици Шарън се настани в горната спалня, из къщата се разнесоха аромати на горящи молитвени пръчици и безжизнено монотонни напеви Нам мьохо ренге кьо („Разбираш ли, Крис, само повтаряй това, нищо повече, и ще постигнеш желанията си, всичко което искаш…“). Тия вопли отекваха по най-невероятни и неудобни часове, особено когато Крис репетираше реплики.
— Може да си пуснеш телевизора — великодушно разреши Шарън на работодателката си при един от тия случаи. — На мен не ми пречи. Мога да пея при всякакъв шум.
Сега бе превключила на трансцендентална медитация.
— Шар, наистина ли си мислиш, че тия глупости могат да ти помогнат?
— Умиротворяват ме — отвърна Шарън.
— Да бе — рече скептично Крис, после се завъртя и тръгна към вратата, мърморейки: Нам мьохо ренге кьо.
— Продължавай така петнайсет-двайсет минути! — подвикна след нея Шарън. — Може да ти помогне!
Крис се спря и се зачуди дали да не възрази, но размисли. Качи се в спалнята на Ригън и веднага пристъпи към гардероба. Ригън стоеше по средата на стаята и зяпаше тавана.
— Какво има? — попита Крис докато ровеше из гардероба. Роклята беше бледосиня, памучна. Купи я миналата седмица и отлично помнеше, че виси в гардероба.
— Странни шумове — каза Ригън.
— Да, знам. Имаме си приятели.
Ригън погледна майка си.
— А?
— Катерици, скъпа, катерици на тавана.
Дъщеря й беше гнуслива и не понасяше плъхове. Дори мишките я тревожеха.
Диренето на роклята завърши безрезултатно.
— Видя ли, мамо, няма я.
— Да, видях. Може Уили да я е прибрал при почистването.
— Изчезнала е.
— Добре де. Облечи морскосинята, тя ти отива.
След като изгледаха една дневна прожекция на стар филм с Шърли Темпъл, те прекосиха реката по Кий Бридж и поеха към ресторант „Хот Шоп“ в Рослин, където Крис си поръча салата, а Ригън супа, четири хлебчета, пържено пиле, ягодов шейк и боровинков пай с шоколадов сладолед. Къде го побира всичко това? В китките си ли? Детето беше крехко като напразна надежда.
Крис си запали цигара с кафето и погледна през прозореца вдясно към кулите на Джорджтаунския университет, после сведе замислен поглед към измамно спокойните води на Потомак, прикриващи опасно бързите и мощни течения под повърхността. Тя се настани по-удобно на стола. В меката светлина на гаснещия ден привидното мъртвешко спокойствие на реката изведнъж й се стори заредено с коварство.