— О, извинявай. Работех у дома с твоите записи.
— Свърши ли вече?
— Да, свърших. Между другото, невероятна щуротия.
— Да, знам — отвърна Карас, опитвайки да прикрие напрежението в гласа си. — Какво ще ми кажеш, Франк? Какво откри досега?
— Ами, първо съотношението на символите…
— Да, Франк?
— Не разполагах с достатъчно материал, за да съм абсолютно точен, нали разбираш, но бих казал, че изводите са доста точни… или поне доколкото е възможно в нашата област. Така или иначе бих казал, че гласовете на двата записа вероятно принадлежат на различни хора.
— Вероятно?
— Не бих се заклел в съда; всъщност разликата е минимална.
— Минимална… — глухо повтори Карас. Край на играта…
— Ами бръщолевенето? — попита той. — Някакъв език ли е?
Франк се засмя.
— Какво смешно има? — мрачно попита йезуитът.
— Да не ми разиграваш някакъв психологически тест, отче?
— Не те разбирам, Франк.
— Или нещо си объркал със записите, или има някаква грешка. Това е…
— Франк, език ли е или не? — прекъсна го Карас.
— О, език е и още как!
Карас настръхна.
— Шегуваш ли се?
— Ни най-малко.
— Какъв е езикът?
— Английски.
Карас помълча за момент, после заговори с изтънял от напрежение глас:
— Франк, или връзката е много лоша, или си решил да се гавриш с мен.
— Имаш ли касетофон?
Касетофонът лежеше на бюрото.
— Да, имам.
— Има ли бутон за обратно прослушване?
— Защо?
— Има ли?
— Чакай. — Карас раздразнено остави слушалката и огледа касетофона. — Да, има. Франк, какво означава това?
— Зареди касетата и я пусни на обратно.
— Какво?
— Имаш си домашни духове. — Франк се засмя добродушно. — Виж какво, изслушай я и утре ще си поговорим. Лека нощ, отче.
— Лека нощ, Франк.
— Приятно забавление.
Карас затвори телефона. Не разбираше нищо. Намери касетата с брътвежите и я зареди в касетофона. Най-напред я изслуша нормално и кимна. Нямаше грешка. Безсмислено бръщолевене.
Остави касетата да се превърти и я пусна в обратната посока. Чу гласа си да говори наопаки. И после демоничният глас на Ригън:
— … мерин мерин карас остави ни остави…
Английски! Безсмислен! Но все пак английски!
Но Боже мой, как може да го направи?
Изслуша всичко, пренави касетата и я пусна отново. После пак. И едва тогава осъзна, че словоредът също е обратен. Спря касетата, превъртя я назад, седна с молив и бележник, и започна трескаво да записва думите на хартия, като непрестанно включваше и изключваше. След като най-сетне свърши, преписа текста на нов лист, само че в обратен ред.
Накрая се облегна назад и прочете полученото:
… опасност. Не още [неразбираемо] ще умре. Малко време. Сега, [неразбираемо]. Нека тя да умре. Не, не, сладко! Сладко е в това тяло! Чувствам! Тук има [неразбираемо]. По-добре [неразбираемо] от пустотата. Страхувам се от свещеника. Дай ни време. Страхувай се от свещеника! Той е [неразбираемо]. Не, не този, а [неразбираемо] онзи, който [неразбираемо]. Той е болен. Ах, кръвта, почувствай кръвта как [пее?].
На записа Карас пита:
— Кой си ти?
И получава отговор:
Никой съм, никой съм.
Отново Карас:
— Това ли ти е името?
Отговор:
Нямам име. Никой съм. Мнозина. Остави ни на мира. Остави ни на топло в тялото. Недей [неразбираемо] от тялото в пустотата, в [неразбираемо]. Остави ни. Остави ни. Остави ни на мира. Карас. Мерин. Мерин.
Карас отново и отново четеше написаното, вледенен от тона му, от усещането, че говорят няколко личности, докато накрая повторението лиши думите от смисъл. Той остави листа и разтърка лицето, очите, мислите си. Не беше непознат език. А в писането наопаки нямаше нищо паранормално или дори необичайно. Но говоренето наопаки, променяйки произношението така, че когато се възпроизведат обратно, думите звучат фонетично правилно — не беше ли подобна задача непосилна дори за един свръх стимулиран интелект или за ускореното подсъзнание, за което говори Юнг? Не, имаше нещо друго… нещо в покрайнините на паметта му. После си спомни. Отиде до лавицата и свали книгата на Юнг „Психология и патология на така наречените окултни явления“. Тук имаше нещо подобно, помисли си той, докато трескаво прелистваше страниците. Какво беше?