— Добрият стар Том. Да, приятели сме. Още от гимназията в Реджис, след това от семинарията. Да, Том препоръча да поговоря с теб, затова хванах автобуса от Ню Йорк.
Карас изведнъж се развесели.
— О, Ню Йорк. Да не би да е заради молбата ми за преместване?
— Преместване? Не, не съм чувал. Въпросът е личен — каза свещеникът.
Лицето на Карас посърна.
— Е, добре — каза унило той.
Стана, отиде до дървения стол зад бюрото, обърна го, седна и хвърли към Лукас клинично изпитателен поглед. Гледан отблизо, черният костюм на свещеника изглеждаше овехтял, едва ли не дрипав. По раменете му имаше пърхот. Свещеникът извади цигара от пакета и щракна запалката, която незабелязано бе измъкнал от джоба си. Издиша струя дим, вгледа се в нея с необяснимо задоволство и бавно изрече:
— Няма нищо по-добро за нервите от „Голоаз“.
— Нервен ли си, Ед?
— Малко.
— Ами да почваме тогава. Хайде, изплюй камъчето, Ед. С какво мога да ти помогна?
Лукас огледа загрижено Карас.
— Виждаш ми се изтощен — каза той. — Може би ще е по-добре да поговорим утре. Какво ще речеш? — После бързо добави:
— Да! Да, определено утре! Би ли ми ги подал, ако обичаш?
Посягаше към патериците.
— Не, не! — възрази Карас. — Нищо ми няма, Ед! Добре съм!
— Той се приведе напред с ръце между коленете и отново огледа лицето на свещеника. — Отлагането често е скрита форма на съпротива.
Лукас вдигна вежди и в очите му сякаш се мярна лека усмивка.
— О, така ли?
— Да, така е. — Карас наведе поглед към очите му. Това потиска ли те?
— Какво имаш предвид? А, краката ми? Да, понякога.
— По рождение ли е?
— Не, стана при падане.
Карас се вгледа за момент в лицето на посетителя. Лека тайнствена усмивка. Отново ли я забеляза?
— Лошо — промърмори съчувствено той.
— Е, такъв е светът, нали? — отговори Лукас. Цигарата още висеше от ъгълчето на устните му. Той я свали и въздъхна. — Какво да се прави…
— Добре, Ед, да започваме. Съгласен ли си? Не си дошъл чак от Ню Йорк, за да си играем на гатанки, тъй че сваляй картите. Разкажи ми всичко. Откровено.
Лукас леко поклати глава и погледна настрани.
— Е, това е дълга история — започна той, но се разкашля и вдигна юмрук пред устата си.
— Искаш ли питие? — попита Карас.
Очите на свещеника се навлажниха. Той поклати глава.
— Не, добре съм — каза задавено той. — Наистина. — Пристъпът отмина. Лукас наведе глава и изтръска малко цигарена пепел от сакото си. — Гаден навик — изпъшка той и сега Карас забеляза петно от рохко яйце върху черната свещеническа риза под сакото му.
— Добре, какъв е проблемът? — попита Карас.
Лукас вдигна очи към него и каза:
— Ти.
Карас примига.
— Аз?
— Да, Деймиън, ти. Том ужасно се тревожи за теб.
Карас се втренчи в Лукас и изведнъж осъзна, че лицето и гласът му излъчват дълбоко съчувствие.
— Ед, какво правиш в Ню Йорк? — попита той.
— Консултант съм — каза свещеникът.
— Консултант.
— Да, Деймиън. Психиатър съм.
Карас се вцепени.
— Психиатър — глухо повтори той.
Лукас се загледа настрани.
— Откъде да започна? — въздъхна неуверено той. — Не съм сигурен. Толкова е сложно. Много сложно. Добре де, да видим какво можем да направим. — Той се наведе и изгаси цигарата в пепелника. — Но пък ти си професионалист и понякога наистина е най-добре картите да се свалят на масата. — Свещеникът отново се разкашля. — По дяволите! Съжалявам! Наистина! — Кашлицата отмина и Лукас мрачно огледа Карас. — Виж, всичко е заради онази безумна история между теб и Макнийл.
— Макнийл? — изненада се Карас. — Слушай, откъде може да знаеш това? Няма начин Том да позволи да се разчуе. Няма начин. Това би навредило на семейството.
— Има източници.
— Какви източници? Какви?
— Има ли значение? — каза свещеникът. — Ни най-малко. Важни са само твоето здраве и емоционалната ти стабилност, а те вече очевидно са под заплаха и тази история с Макнийл само ще те натовари още повече, затова епископът ти нарежда да спреш. Спри, Карас, както за свое добро, така и за доброто на ордена. — Рошавите вежди на свещеника плъзнаха една към друга, почти се събраха и той наведе глава, така че лицето и погледът му станаха заплашителни. — Спри, преди да стигнеш до катастрофа, преди нещата да станат по-лоши, много по-лоши! Не искаме повече осквернявания, нали, Деймиън?