Карас погледна госта си с изненада, после с възмущение.
— Оскверняванията? Ед, за какво говориш? Какво общо има душевното ми здраве с тях?
Лукас се облегна назад.
— Я стига! — прихна цинично той. — Влизаш при йезуитите и оставяш клетата си майка да умре сама в ужасна бедност. Към кого да се насочи подсъзнателната омраза, освен към католическата църква? — Свещеникът пак се приведе напред и изсъска: — Не бъди тъп! Стой по-далече от Макнийл!
Карас стана, вгледа се в свещеника с присвити очи и попита:
— Кой си ти, по дяволите? Кой си?
Тихият звън на телефона върху бюрото накара отец Лукас да се озърне стреснато.
— Пази се от Шарън — строго предупреди той, после телефонът изведнъж зазвъня тъй силно, че Карас се събуди и осъзна, че е сънувал.
Замаяно се надигна от кушетката, добра се до ключа на лампата, щракна го, после отиде до бюрото и вдигна слушалката. Беше Шарън. Кое време е, попита той. Малко след три. Може ли да дойде веднага? О, Боже, изстена мислено Карас.
— Да — каза той.
И отново се почувства в капан.
Залитайки отиде до банята, наплиска се със студена вода и докато се бършеше, си спомни съня за отец Лукас. Какво означаваше това? Може би нищо. Щеше да го обмисли по-късно.
Преди да излезе, Карас спря на прага, върна се за черния си пуловер, нахлузи го и изведнъж се вгледа замаяно в масичката до креслото в ъгъла. Въздъхна дълбоко, после бавно пристъпи натам, извади една угарка от пепелника и дълго я гледа. Беше „Голоаз“. Объркани мисли. Предположения. Хлад. После тревожно предупреждение: Пази се от Шарън! Карас върна угарката в пепелника, напусна стаята, изтича по коридора и излезе на Проспект Стрийт, където въздухът беше застоял и влажен. Той отмина стълбището, пресече улицата по диагонал и видя Шарън да го чака на отворената врата. Изглеждаше уплашена и объркана, в едната ръка държеше фенерче, а с другата придържаше одеяло, наметнато на раменете й.
— Извинете, отче — прошепна дрезгаво тя, когато йезуитът влезе в къщата, — но си помислих, че трябва да видите.
— Какво?
Шарън тихо затвори вратата.
— Трябва да ви покажа — прошепна тя. — Само по-тихо. Не искам да събудя Крис.
Тя кимна и Карас я последва на пръсти по стълбището към спалнята на Ригън.
Щом влезе, йезуитът изтръпна. Стаята беше леденостудена. Той се намръщи и хвърли въпросителен поглед към Шарън. Тя кимна и шепнешком отговори:
— Да, отче. Да. Парното е включено.
Двамата погледнаха Ригън. Бялото на очите й блестеше зловещо в мътната светлина на лампата. Изглеждаше, че е в безсъзнание. Дишаше тежко. Не помръдваше. Тръбата за изкуствено хранене беше на място и сустагенът бавно се вливаше в тялото на детето.
Шарън предпазливо се приближи до леглото. Карас я последва, все още потресен от студа. Когато застанаха над леглото, той зърна капки пот по челото на Ригън, погледна по-надолу и видя ремъците, здраво стегнати около китките й. Шарън се наведе напред, бавно разкопча горнището на розово-бялата пижама и Карас с непоносима жал видя изпитите гърди, щръкналите ребра, по които човек можеше да преброи колко дни живот й остават. С крайчеца на окото си забеляза боязливия поглед на Шарън.
— Не знам дали вече не е изчезнало — прошепна тя. — Но гледайте, просто гледайте гърдите й.
Тя включи фенерчето, насочи лъча към разголените гърди на Ригън и озадаченият йезуит последва погледа й. Настана тишина, нарушавана само от дишането на Ригън. Двамата чакаха сред студа на стаята. Внезапно йезуитът навъси вежди, като забеляза, че нещо става с кожата по гърдите на Ригън — леко, но съвсем ясно очертано зачервяване. Той се взря по-отблизо.
— Започва се! — прошепна Шарън.
Изведнъж Карас настръхна не от ледения студ в стаята, а от онова, което видя върху гърдите му Ригън; от яркия релефен надпис с букви от подута, кървавочервена кожа. Една дума:
помощ
Гледайки като хипнотизирана думата, Шарън промълви с леден шепот:
— Това е нейният почерк, отче.
В девет часа сутринта Карас отиде при ректора на Джорджтаунския университет и поиска разрешение да подаде молба за екзорсизъм. Получи го и веднага отиде при епископа на епархията, който изслуша внимателно разказа на свещеника.