— Сигурен ли сте, че е истинско обсебване? — попита накрая епископът.
— Доколкото мога да преценя, отговаря на всички условия от „Римски ритуали“ — отговори уклончиво Карас.
Все още не смееше да повярва. Не разумът, а сърцето го бе довело до този миг — жал и надежда за изцеление чрез внушение.
— Лично ли искате да извършите екзорсизма? — попита епископът.
Деймиън усети с ликуване как пред него се открехва врата за бягство от непосилното бреме на грижите, от всекидневните срещи с призрака на изгубената вяра. И все пак отговори:
— Да, ваше преосвещенство.
— Как сте със здравето?
— Много добре.
— Участвали ли сте някога в нещо подобно?
— Никога.
— Е ще видим… Добре би било да разчитаме на човек с опит. Малцина са напоследък, но може да се е върнал някой от задграничните мисии. Дайте ми време да си помисля. Щом вземем решение, веднага ще ви уведомя.
След като Карас си тръгна, епископът се свърза с ректора на Джорджтаунския университет и за втори път през този ден си поговориха за Карас.
— Да, той познава историята на заболяването — каза ректорът по някое време на разговора. — Мисля, че няма да навреди, ако го включим като помощник. При всяко положение трябва да участва и психиатър.
— А кого да поканим за екзорсизма? Имаш ли някакви предложения? Аз не се сещам.
— Тук е Ланкъстър Мерин.
— Мерин? Мислех, че е в Ирак. Май четох, че работи на разкопки в Ниневия.
— Да, близо до Мосул. Точно така. Но приключи и се върна преди три-четири месеца. Сега е в Удсток.
— Преподава ли?
— Не, работи по нова книга.
— Бог да ни е на помощ! Но не мислиш ли, че е твърде стар? Как е със здравето?
— Сигурно е добре, иначе нямаше да търчи по разкопки из цял свят, нали?
— Да, вероятно си прав.
— Освен това той има опит, Майк.
— Не знаех.
— Поне така казват.
— Кога е било?
— Мисля, че преди десет-дванайсет години, в Африка. Разправят, че екзорсизмът продължил няколко месеца и едва не го погубил.
— В такъв случай едва ли би искал да го повтори.
— Ние правим каквото ни се нареди, Майк. Бунтовниците са при вас, миряните.
— Благодаря за напомнянето.
— Е, какво мислиш?
— Оставям решението на теб и архиепископа.
Рано същата вечер един млад послушник бързаше из парка на семинарията Удсток в щата Мериленд. Търсеше един слаб и висок йезуит с побеляла коса и го намери да крачи умислен по горската пътека. Подаде му телеграма. Старецът му благодари със старомодна тържественост и продължи съзерцанието си на природата, която обичаше. Понякога спираше разходката, за да чуе песента на червеношийка, да погледа пъстра пеперуда, кацнала на някое клонче. Не отвори телеграмата, защото знаеше какво пише в нея. Бе го прочел в прашните храмове на Ниневия. Беше готов.
Старецът продължи да се сбогува.
Част четвърта
И викът ми нека стигне до теб
Който живее с любов, живее в Бога, и Бог в него…
1
Киндерман седеше зад бюрото сред сумрака на тихия си кабинет. Той леко измести лъча на настолната лампа. Пред него лежаха полицейски доклади, отчети от лабораториите, веществени доказателства и паметни записки. Той унесено ги бе подредил във формата на роза, сякаш за да смекчи грозния извод, към който го водеха и който не можеше да приеме.
Енгстрьом беше невинен. По времето на смъртта на Денингс той бе носил на дъщеря си пари за наркотици. Беше излъгал, за да защити нея и майка й, която вярваше, че милосърдната смърт е спасила дъщеря й от порока и падението.
Киндерман не бе узнал това от Карл. При онази вечерна среща пред вратата на Елвира икономът мълча упорито. Едва когато Киндерман каза на дъщеря му, че баща й е заподозрян в убийството на Денингс, тя призна истината. Имаше и свидетели, които потвърдиха нейния разказ. Енгстрьом беше невинен. И въпреки това мълчеше за ставащото в семейство Макнийл.