Карас се намръщи.
— Искаш да кажеш сега? Незабавно?
— Да, така мисля.
— Не искаш ли първо да чуеш историята на случая, отче?
— Защо?
Карас осъзна, че няма отговор и погледна настрани от тия силни, безметежни очи.
— Добре, отче — каза той. Наметна шлифера и се обърна. — Сега ще ги донеса.
Карл изтича през вестибюла, изпревари Карас и му отвори вратата. Спогледаха се за миг, после Карас прекрачи в дъждовната нощ. Мерин погледна Крис.
— Трябваше да ви попитам. Имате ли нещо против, ако започнем веднага?
Тя разцъфна от облекчение, като осъзна, че в къщата са нахлули властност, решителност и увереност като поток слънчеви лъчи.
— Не, радвам се — каза тя с благодарност. — Но вие сигурно сте уморен, отче Мерин.
Старият свещеник забеляза как погледът й се стрелна уплашено нагоре, където беснееше демонът.
— Бихте ли искали чаша кафе? — попита тя с настоятелен и леко умолителен глас. — Горещо е, току-що го сварих. Искате ли?
Мерин забеляза как юмруците и се свиват и отпускат; видя дълбоко хлътналите очи.
— Да, с удоволствие — каза сърдечно той. — Благодаря ви. — От сърцето й падна тежест. — Стига само да не ви притеснявам.
Крис го поведе към кухнята и след малко той стоеше до печката с голяма чаша черно кафе. Крис извади бутилка бренди.
— Искате ли малко в кафето, отче?
Мерин наведе главата и безизразно се загледа в чашата си.
— Лекарите не разрешават — каза той, — но, слава Богу, волята ми е слаба.
Крис примига и го изгледа с недоумение, но после зърна веселия блясък в очите му, когато той вдигна глава и протегна чашата.
— Да, благодаря ви.
Крис с усмивка му наля бренди.
— Чудесно име — каза Мерин. — Крис Макнийл. Нали не е псевдоним?
Тя наля и на себе си, после поклати глава.
— Не, всъщност се казвам Сади Глюц.
— Е, да благодарим на Господа — промърмори Мерин.
Крис се усмихна и седна.
— А откъде идва името Ланкъстър, отче? Толкова е необичайно. Да не сте кръстен в чест на някого?
— Може би на кораб — промърмори Мерин, гледайки разсеяно в пустотата. Той отпи глътка кафе и се замисли. — Или е име на мост. Да, мисля, че беше мост. — Той погледна Крис и се усмихна с лека печал. — Но виж, „Деймиън“… Колко ми се иска да имах такова име. Красиво е.
— Откъде идва името, отче? — настоя Крис.
— Това е името на един свещеник, който цял живот се грижил за прокажените на остров Молокаи. Накрая сам се разболял. — Мерин се загледа настрани. — Чудесно име — повтори той. — Мисля, че ако се казвах Деймиън, бих се примирил дори с фамилия Глюц.
Крис се засмя. Стана й по-леко. Няколко минути си бъбриха за разни дреболии. Накрая Шарън се появи в кухнята и чак тогава Мерин се накани да тръгва. Сякаш бе чакал точно нейното идване, защото веднага отнесе чашата си до мивката, изплакна я и внимателно я сложи на сушилката.
— Благодаря ви, кафето беше чудесно, точно това ми трябваше.
Крис стана и каза:
— Ще ви покажа стаята.
Мерин благодари и я последва към кабинета. На прага Крис каза:
— Ако ви трябва нещо, отче, кажете ми.
Той сложи ръка на рамото й, стисна леко и Крис усети как в тялото й се вливат енергия, топлина, покой и странно чувство за… Какво, запита се тя. Сигурност? Да, нещо такова.
— Вие сте много добър човек. — Очите й се усмихваха. — Благодаря ви.
Той отпусна ръка се загледа след нея. Но веднага след като Крис изчезна, лицето му се изкриви от болка. Мерин влезе в кабинета и затвори вратата. Измъкна от джоба си тенекиена кутийка с надпис „Аспирин Байер“, отвори я, взе една таблетка нитроглицерин и внимателно я постави под езика си.
Крис отиде в кухнята спря до вратата и погледна Шарън. Тя стоеше до печката и чакаше кафето да се затопли. Изглеждаше разсеяна и изтощена. Разтревожена, Крис пристъпи към нея и тихо каза:
— Хей, скъпа, защо не отидеш да си починеш?
Няколко секунди Шарън не отговори. После се обърна и погледна Крис с празни очи.