— Извинявай. Каза ли нещо?
Крис забеляза обтегнатото лице, далечния поглед.
— Какво стана там, Шарън? — попита тя.
— Къде там?
— Горе. Когато отец Мерин влезе в спалнята на Ригън.
— А, да… — Далечният поглед на Шарън сякаш подири някакво място в пространството между съмнението и спомена. — Да. Беше странно.
— Странно ли?
— Да. Те само… — Тя помълча. — Ами, те само се гледаха, а след това Ригън… онова нещо… то каза…
— Какво?
— То каза: „Този път ще загубиш.“
Шарън чакаше.
— А след това?
— Това беше — отвърна Шарън. — Отец Мерин се обърна и излезе от стаята.
— И как изглеждаше? — попита Крис.
— Странно.
— За Бога, Шарън, измисли някоя друга дума! — избухна Крис и се канеше да добави още нещо, но изведнъж забеляза как Шарън наклони глава, сякаш се вслушваше. Крис проследи погледа й… и също го усети: тишината; внезапното стихване на демоничната ярост, ала и още нещо… нещо друго… нещо, което нарастваше бавно около тях.
Двете жени се спогледаха.
— И ти ли го усещаш? — попита Шарън.
Крис кимна. Имаше нещо в къщата. Напрежение. Въздухът постепенно пулсираше и се сгъстяваше, сякаш наоколо бавно се трупаха противостоящи енергии.
Звукът на звънеца им се стори нереален.
Шарън се завъртя.
— Аз ще отворя.
Тя мина във вестибюла и отвори вратата. Карас се връщаше с голям кашон в ръцете.
— Отец Мерин е в кабинета — каза Шарън.
— Благодаря.
Карас бързо отиде до кабинета, почука леко и влезе с кашона.
— Извинявай, отче — каза той. — Нямах много…
Карас застина на прага. Мерин, облечен с панталони и тениска, бе коленичил до леглото с наведена глава и сплетени ръце. За момент Карас се вцепени, сякаш завивайки зад ъгъла изведнъж бе видял собственото си детство да преминава, преметнало небрежно през лакът одеждите за църковния хор.
Карас наведе очи към дъждовните капки по кашона. Пристъпи към дивана и безшумно извади на него каквото бе донесъл. После свали шлифера и грижливо го сгъна на облегалката на един стол. Озърна се към Мерин, видя го да се прекръства и бързо извърна глава. Взе по-големия стихар и тъкмо започваше да го надява над расото си, когато чу как Мерин стана и тръгна към него. Придърпвайки одеждите, той се обърна, а старият свещеник спря пред дивана и плъзна нежен поглед по съдържанието на кашона.
Карас извади измежду дрехите един пуловер.
— Може би ще искаш да си го облечеш под расото, отче — каза той и го подаде на Мерин. — В стаята й понякога става много студено.
Мерин наведе очи към пуловера и лекичко го докосна с пръсти.
— Много си внимателен, Деймиън. Благодаря ти.
Карас взе от дивана расото на Мерин, погледна го как си облича пуловера и едва сега, гледайки това простичко, прозаично действие, той изведнъж усети силата и величието на този човек; усети момента; усети как сгъстяващата се тишина го притиска, задушава, смазва усещането му за непоклатимия и реален свят. Опомни се от усещането, че някой издърпва расото от ръцете му. Мерин.
— Запознат ли си с правилата на ритуала, Деймиън?
— Да.
Мерин започна да закопчава расото.
— Най-важно е предупреждението да избягваш разговорите с демона.
Демонът, помисли си Карас.
Потресе го начинът, по който Мерин изрече тази дума — като нещо от всекидневието.
— Можем да питаме за съществените неща — продължи Мерин. — Но всичко извън това е опасно. Крайно опасно. — Той взе стихара от ръцете на Карас и започна да го облича над расото. — Не го слушай, каквото и да ти казва. Демонът е лъжец. Той ще лъже, за да ни обърка, но ще смесва лъжите с истини, за да ни атакува. Това е психологическа атака, Деймиън. И то могъща. Не го слушай. Запомни това. Не го слушай.
Докато Карас му подаваше епитрахила, екзорсистът добави:
— Искаш ли да ме питаш нещо, Деймиън?
Карас поклати глава.
— Не, но мисля, че би било полезно да ти разкажа за различните личности, които се проявиха в Ригън. Засега са три.
Намествайки стихара на раменете си, Мерин тихо отвърна:
— Само една е. — Той взе двата екземпляра на „Римски ритуали“ и подаде единия на Карас. — Ще прескочим литанията на светците. Донесе ли светена вода, Деймиън?