Карас извади от джоба си малко шишенце. Мерин го взе, после кимна тържествено към вратата.
— Ако обичаш, води ме, Деймиън.
Горе до вратата на спалнята чакаха напрегнато Крис и Шарън, облечени с топли якета и пуловери. Като чуха вратата да се отваря, те погледнаха надолу и видяха как Карас и Мерин вървят към стълбището. Потресаващо изглеждат, помисли си Крис — Мерин тъй висок, а Карас с грубовато и мрачно лице над невинната белота на стихара. Видя ги как уверено се изкачват по стъпалата и макар разумът да й подсказваше, че нямат свръхестествени сили, тя се почувства дълбоко и странно трогната, а нещо в душата й шепнеше, че може би все пак имат. Сърцето й биеше все по-бързо.
Пред вратата на стаята йезуитите спряха. Като видя топлите дрехи на Крис, Карас се намръщи.
— И вие ли искате да влезете?
— А не бива ли?
— Моля ви, недейте — настоя Карас. — Не бива. Ще направите голяма грешка.
Крис погледна въпросително Мерин.
— Отец Карас знае най-добре — спокойно отговори екзорсистът.
Крис пак погледна Карас. Наведе глава.
— Добре — примири се тя и се облегна на стената. — Ще чакам тук.
— Какво е второто име на дъщеря ви? — попита Мерин.
— Тереза.
— Прекрасно име — топло изрече старият свещеник.
За момент той окуражително я погледна право в очите, после се завъртя към вратата. Крис отново усети онова напрежение, онзи напрегнат като пружина мрак от вътрешната страна. В спалнята.
Отвъд тази врата.
Мерин кимна.
— Добре — тихо каза той.
Карас отвори вратата и едва не отскочи назад от талазите зловоние и леден студ. На един стол в ъгъла седеше прегърбен Карл, облечен с избеляло зелено ловджийско яке. Той погледна с надежда Карас, който насочи очи към леглото. Блестящите очи на демона се взираха към коридора зад него. Към Мерин.
Карас пристъпи до леглото откъм краката на демона, а Мерин, високи и строен, бавно се приближи отстрани, спря и наведе очи към омразата. В стаята се възцари напрегната тишина. Ригън хищно плъзна почернял език по подпухналите, напукани устни. Раздаде се шумолене на смачкан пергамент.
— Е, горделиво нищожество! — изграчи демоничният глас. — Най-сетне! Най-сетне дойде!
Старият свещеник вдигна ръка и направи кръстен знак над леглото, после към цялата стая. Обърна се и отвори шишенцето със светена вода.
— О, да! Свещената урина! — изрева демонът. — Спермата на светците!
Мерин вдигна шишенцето и лицето на демона пребледня от ярост, гласът му засъска:
— А, ще посмееш ли, копеле? Ще посмееш ли?
Мерин започна да го пръска със светена вода, а демонът вирна глава. Устата и мускулите на шията трепереха от злоба.
— Да, пръскай! Пръскай, Мерин! Пръскай, додето подгизнем! Удави ни! Удави ни в потта си! Твоята пот е свещена, свети Мерин! Направи сега чупка в кръста и пръдни облак тамян! Наведи се и покажи светия си задник, та да го обожаваме, Мерин! Да го целуваме! Да…
— Млъквай!
Думата удари като мълния. Карас рязко извърна глава и погледна с учудване Мерин, който бе впил повелителен взор в Ригън. И демонът млъкна. Гледаше втренчено Мерин.
Но очите му вече бяха неуверени. Боязливи. Примигваха плахо.
Мерин деловито затвори шишенцето и го върна на Карас. Психиатърът го прибра в джоба си, а старият свещеник коленичи до леглото, затвори очи и зашепна молитва.
— Отче наш… — започна той.
Ригън заплю Мерин в лицето и жълтеникавата храчка бавно плъзна надолу по бузата му.
— … Да дойде Твоето царство… — Все тъй с наведена глава, Мерин продължи молитвата, а ръката му извади от джоба кърпичка и без да бърза избърса храчката. — … и не въведи нас в изкушение… — тихо завърши той.
— Но избави ни от лукавия — добави Карас.
За момент той вдигна глава. Очите на Ригън се извъртяха назад, тъй че се виждаше само бялото. Карас усети смут. Усети как нещо замръзва в стаята. Приведе се над текста, за да последва молитвата на Мерин.
— Отче наш, Иисусе Христе, призовавам светото Ти име, смирено Те моля за милост, дай ми сили срещу този нечестив дух, който измъчва това Твое създание; в името на Христа Бога.
— Амин — отвърна Карас.
Мерин стана и продължи да се моли страстно.