— Не мога! — Крис гледаше с изкривено лице треперещата спринцовка в ръката си. Тя поклати глава. — Не мога да го направя!
Карас дръпна спринцовката от пръстите й.
— Добре, дезинфекцирайте! Ето тук!
— … в ковчега, кучко…
— Не слушайте! — повтори Карас и като го чу, демонът яростно впери в него зачервени, изхвръкнали от орбитите очи.
— И ти си същата стока, Карас! Да! И ти!
Крис избърса със спирт ръката на Ригън.
— А сега вън! — нареди Карас, докато забиваше иглата в съсухрената плът.
Крис избяга към коридора.
— Да, знаем как се грижиш за майките, драги ми Карас! — изграчи демонът.
Йезуитът пребледня и за момент се вцепени. После бавно извади иглата и се вгледа в белите очи на Ригън, докато от гърлото й излиташе бавната, звънка песен на момченце от църковен хор: Tantum Ergo sacramentum veneremur cernui…
Това беше католически химн. Карас стоеше изтръпнал, а зловещата, вледеняваща кръвта песен се лееше в пустотата, където Карас зърна с потресаваща яснота ужаса на наближаващата вечер. Вдигна очи и видя Мерин с кърпа в ръцете. С уморени и много нежни движения старият свещеник бършеше повърнатото от лицето и шията на Ригън.
— …et antiquum Documentum…
Пеенето не спираше.
Чий е гласът, запита се Карас. После из главата му се мярнаха откъслечни мисли: Денингс… Прозорецът…
Изцеден и безсилен, той видя как Шарън се върна в стаята и взе кърпата от ръцете на Мерин.
— Аз ще довърша, отче — каза тя. — Вече ми мина. Преди компазина бих искала да я преоблека и измия. Може ли да изчакате навън за минутка?
Свещениците прекрачиха в топлината и полумрака на коридора, където уморено се облегнаха на стената със скръстени ръце и наведени глави, слушайки призрачното, приглушено пеене откъм стаята. Карас пръв наруши мълчанието.
— Одеве ти каза, отче… каза, че има само една нова личност.
— Да.
Говореха тихо, с наведени глави като на изповед.
— И че всички останали са само форма на атака — продължи Мерин. — Той е един… само един. Демон. — Тишина. После Мерин каза простичко: — Знам, че имаш съмнения. Но аз вече съм се срещал с този демон. И той е могъщ, Деймиън. Много могъщ.
Пак замълчаха и пак заговори Карас:
— Ние твърдим, че демонът не може да пречупи волята на жертвата.
— Да, така е. Няма грях.
— Тогава каква е целта на обсебването? Какъв е смисълът?
— Кой знае? — отвърна Мерин. — Кой би се надявал да знае? И все пак аз мисля, че целта на демона не е жертвата, а ние… свидетелите… всички в тази къща. И мисля… мисля, че смисълът е да ни тласне към отчаяние; да отхвърлим човешкото, Деймиън; да се видим в крайна сметка като зверове, долни и разложени; без достойнство; грозни; недостойни. И може би там е разковничето — да се смятаме за недостойни. Защото мисля, че вярата в Бога изобщо не зависи от разума; мисля, че в крайна сметка всичко опира до любовта — да приемем, че Бог винаги ще ни обича.
Мерин помълча и после продължи бавно и унесено:
— Повтарям, кой знае. Но е ясно — поне за мен, — че демонът знае къде да удари. О, да, знае много добре. Някога, много отдавна, аз бях загубил надежда да обикна ближния. Някои хора… ме отвращаваха. Тогава как бих могъл да ги обичам? Това ме измъчваше, Деймиън, накара ме да се отчая от себе си, а скоро и от Бога. Моята вяра рухна.
Карас изненадано се обърна към Мерин.
— И какво стана?
— Е… В крайна сметка осъзнах, че Бог никога не би поискал от мен нещо, което е психологически невъзможно; че любовта, която Той иска, е в моята воля и не трябва да я усещам като емоция. Не. Ни най-малко. Той искаше да постъпвам с любов; да върша нещо за другите — а към тези, който ме отвращават, дори с още по-голяма любов. — Мерин наведе глава и заговори още по-тихо. — Знам, че сигурно всичко това ти се струва очевидно, Деймиън. Но тогава не го разбирах. Странна слепота. Колко съпрузи и съпруги — печално промълви Мерин — мислят, че са загубили любовта само защото сърцата им вече не трепват при вида на любимия човек. Ах, мили Боже! — Той отново поклати глава. — Именно тук се крие отговорът, Деймиън… обсебването; не във войните, както вярват мнозина, или поне не толкова много; и много рядко в изключителни случаи като този… това момиче… това клето дете. Не, най-често виждам обсебването в дребните неща, Деймиън — в безсмислените, дребнави вражди и недоразумения; в жестоката и пареща дума, избликнала неканена между приятели. Между влюбени. Между съпрузи. Стига толкова! Не ни трябва Сатаната, за да водим войни помежду си; отлично се справяме и сами… съвсем сами.