Крис се замисли, опипвайки разсеяно розата.
— Не знам, отче Дайър. Просто не знам. Ако има Бог, сигурно му трябват милион години сън всяка нощ, инак страшно ще се изнерви. Нали разбираш. Той си мълчи и няма кой да ни каже. Но що се отнася до дявола — тя погледна Дайър. — Е, това е друга работа. Мога да повярвам в него. Може би наистина вярвам. Знаеш ли защо? Защото проклетникът непрекъснато прави реклами.
Дайър я изгледа с обич, после тихо каза:
— Но ако цялото зло на света те кара да вярваш, че може да има дявол, то с какво ще обясниш доброто?
Крис го погледна в очите. Думите му я бяха накарали да примижи болезнено. Тя бавно поклати глава.
— Не съм мислила за това. Добре го каза…
Скръбта и потресението от смъртта на Карас още тегнеха в нея като меланхолична мъгла, но сега тя опита да се съсредоточи върху това скромно обещание за надежда, като си спомни какво й бе казал Дайър, докато я изпращаше до колата след погребението на Карас.
— Би ли дошъл у нас за малко? — попита тогава тя.
— О, бих искал, но ще пропусна празненството.
Крис го погледна с недоумение и той обясни:
— Когато един йезуит умира, ние празнуваме. За него това е само началото!
— Ти каза, че е имал проблем с вярата.
Дайър кимна.
Крис поклати глава.
— Не мога да го повярвам — каза тя. — Никога не съм срещала тъй силна вяра.
— Таксито е тук, госпожо — съобщи Карл.
Изтръгната от унеса, Крис подвикна:
— Добре, Карл. Идваме!
Тя стана и Дайър я последва.
— Не, не, остани, отче. Само се качвам да доведа Ригс.
Дайър кимна разсеяно.
— Добре.
Размишляваше за онзи странен вик Не!, после звука от тичащи стъпки и скока през прозореца. Има нещо, помисли си той. Но какво? Спомените на Крис и Шарън бяха неясни. Но сега Дайър пак си припомни тайнствената радост в очите на Карас. Припомни си и още нещо — сияйния блясък на… какво? Не знаеше, но си мислеше, че е нещо като победа. Като триумф. Кой знае защо, тази мисъл го ободри. Стана му по-леко.
Той тръгна към вестибюла и се облегна на отворената врата с ръце в джобовете, наблюдавайки как Карл помогна да натоварят багажа в таксито. Дайър избърса челото си — беше горещо и влажно. Чу как Крис и Ригън слизат надолу ръка за ръка. Приближиха се. Крис го целуна по бузата, после меко се вгледа в очите му.
— Всичко е наред, Крис — каза той. — Усещам го.
Крис кимна.
— Добре. — Тя наведе очи към Ригън. — Мила, това е отец Дайър. Поздрави го.
— Много ми е приятно, отче Дайър.
— И на мен също.
Крис погледна часовника си.
— Трябва да тръгваме, отче.
— Ами… довиждане. Не, чакай! Щях да забравя! — Свещеникът бръкна в джоба на расото си и извади нещо. — Това беше негово.
Крис наведе очи към църковния медальон и верижката върху дланта на Дайър.
— Свети Кристофър — поясни той. — Мислех, че може би ще го искаш.
За няколко дълги безмълвни секунди Крис се вгледа замислено в медальона, сякаш се колебаеше; после бавно протегна ръка, прибра медальона в джоба си и каза на Дайър:
— Благодаря, отче. Да. Да, искам го. Хайде скъпа — обърна се тя към Ригън.
Но докато посягаше да хване ръката на дъщеря си, Крис видя, че детето гледа с присвити очи бялата якичка на йезуита, сякаш си спомняше някаква забравена тревога. После изведнъж протегна ръце към свещеника. Изненадан, младият йезуит се приведе, Ригън сложи ръце на раменете му и го целуна по бузата, сетне отстъпи и озадачено се загледа настрани, сякаш се питаше защо го е направила.
В очите на Крис бликнаха сълзи. Тя хвана ръката на Ригън и промърмори тихо и дрезгаво:
— Сега вече наистина трябва да бягаме. Хайде, скъпа. Кажи довиждане на отец Дайър.
— Довиждане, отче.
Дайър усмихнато им помаха с пръсти и каза:
— Довиждане. Желая ви лек път към дома.
— Отче, ще ти се обадя от Лос Анджелис — подхвърли през рамо Крис.
Едва по-късно щеше да се запита какво е имал предвид с думите „към дома“.
— Пазете се.
— И ти също.
Дайър се загледа след тях. Когато шофьорът отвори вратата, Крис се обърна и му прати въздушна целувка. Дайър размаха ръка, а тя седна в колата до Ригън. Детето се извърна към задното стъкло и продължи странно да гледа свещеника, докато таксито изчезна зад завоя.