Откъм отсрещния тротоар долетя скърцане на спирачки. Полицейска кола. Киндерман се измъкна отвътре, размаха ръка и бързо тръгна към Дайър.
— Дойдох да се сбогувам.
— Току-що ги изпуснахте.
Киндерман клюмна.
— Сериозно? Тръгнаха ли си вече?
Дайър кимна.
Киндерман се загледа към улицата и тъжно поклати глава.
— Ох? — изпъшка той. После се обърна към Дайър. — Как е детето?
— Стори ми се добре. Наистина.
— Хубаво. Това е най-важното. — Детективът погледна часовника си. — Е, аз да се връщам на работа. Довиждане, отче.
Той се обърна и тръгна към колата, но изведнъж спря, извърна глава и погледна неуверено Дайър.
— Обичате ли да ходите на кино, отче Дайър?
— Разбира се.
Киндерман се върна към него.
— Аз получавам безплатни билети — важно каза той. — Всъщност имам билети за утре вечер. Кино „Байограф“. Искате ли да дойдете?
— Какво дават?
— „Брулени хълмове“.
— С кого?
— С кого? — Детективът възмутено смръщи вежди. — Хийтклиф, Сони Боно, Катрин Ърншоу и Шер. Идвате ли?
— Гледал съм го — каза Дайър.
Киндерман мълчаливо го погледна и се обърна настрани.
— И тоя е същата стока — промърмори унило той.
После с усмивка се върна към Дайър, хвана свещеника под ръка и го поведе по улицата.
— Спомних си думите от „Казабланка“ — каза той бодро. — В края на филма Хъмфри Богарт казва на Клод Рейнс: „Луи… мисля, че това е началото на една хубава дружба.“
— Знаете ли, че малко приличате на Богарт?
— А, значи забелязахте.
Дори и в забравата опитваха да си спомнят.
От автора
Позволих си известна волност с разположението на сградите в Джорджтаунския университет, по-специално относно мястото на Института по лингвистика и езици. Къщата на Проспект Стрийт не съществува, както и общежитието на йезуитите на посоченото от мен място. И накрая, цитираният откъс от книгата на Ланкъстър Мерин не е моя измислица, а част от проповед на кардинал Джон Хенри Нюман, озаглавена „Втората пролет“.