Ригън извърна глава и не отговори. Майка й я огледа загрижено.
— Какво ти става, мъничето ми?
— Ще се омъжиш за него, нали, мамо?
Не беше въпрос, а унила констатация.
Крис избухна в смях.
— Милото ми! Не, разбира се! Какви ги говориш? Господин Денингс? Как ти хрумна?
— Но нали каза, че го харесваш.
— И пицата ми харесва, но не става за брак! Ригън, той ми е приятел, просто един смахнат стар добър приятел!
— Не го ли харесваш като татко?
— Обичам татко ти, скъпа. Винаги ще го обичам. Господин Денингс често идва при мен, защото се чувства самотен, това е всичко. Просто самотен и недодялан приятел.
— Аз пък чух…
— Какво си чула? От кого?
В очите на дъщеря й трепна съмнение; колебание; после небрежно вдигнати рамене.
— Не знам — въздъхна Ригън. — Просто си мислех.
— Да, но е глупаво. Забрави.
— Добре.
— Заспивай сега.
— Не ми се спи. Може ли да почета?
— Да, почети от новата книжка, която ти купих.
— Благодаря, мамо.
— Лека нощ, мъниче. Приятни сънища.
— Лека нощ.
Крис й прати въздушна целувка от прага, после затвори вратата и слезе към кабинета. Деца! Откъде им хрумват такива неща? Запита се дали Ригън не смята, че Денингс е причината за развода. Всъщност Хауърд го поиска. Дълги раздели. Уязвено самолюбие като съпруг на кинозвезда. Беше си намерил друга. Но Ригън знаеше само, че Крис е подала молбата за развод. О, я стига си се правила на домашен психоаналитик и се постарай да й отделяш повече време. Наистина!
Беше се настанила в кабинета да прочете сценария, когато по някое време вдигна очи и видя Ригън да се задава сънливо към нея, разтривайки с юмруци очите си.
— Хей, скъпа! Какво става?
— Мамо, има някакъв странен шум.
— В стаята ти?
— Да, в стаята ми. Нещо тропа и не мога да заспя.
Къде са тия капани, по дяволите?
— Миличка, легни си в моята спалня, а аз ще видя какво има.
Тя отведе Ригън горе и тъкмо я завиваше, когато детето попита:
— Може ли да погледам телевизия докато заспя?
— Къде е книжката?
— Не я намерих. Може ли да погледам?
— Е, добре.
Крис взе дистанционното от нощното шкафче и включи телевизора.
— Нали звукът не е много силен?
— Добре е, мамо. Благодаря.
— И се опитайте да спите.
Крис остави дистанционното на леглото.
— Добре, мила. Гледай докато ти се доспи. Разбрахме ли се? После го изгаси.
Тя изключи лампата и излезе в коридора. Изкачи се по тясното стълбище към тавана, покрито със зелена пътека, пипнешком щракна лампата и влезе в недовършения таван. След няколко крачки спря и се озърна. Кашоните с вестникарски изрезки и кореспонденция бяха подредени грижливо на чамовия под. Не видя нищо друго. Освен капани за плъхове. Шест на брой. Заредени със стръв. Но мястото наистина изглеждаше безупречно. Дори въздухът ухаеше на свежо и чисто. Таванът не се отопляваше. Нямаше нито тръби, нито радиатори. Нямаше дупки в покрива.
— Няма нищо — раздаде се глас зад нея.
Крис подскочи от ужас.
— Боже мой! — ахна тя и рязко се завъртя, притиснала ръка към сърцето си. — Господи, Карл, друг път недей да правиш така!
Той стоеше на предпоследното стъпало.
— Много се извинявам. Но сама виждате, госпожо. Всичко е чисто.
Все още задъхана, Крис отвърна с изтънял глас:
— Благодаря за новината, Карл. Да, всичко е чисто. Благодаря. Страхотно.
— Госпожо, дали котка не е по-добре?
— По-добре за какво?
— Да хваща плъхове.
Без да чака отговор, Карл заслиза надолу и скоро изчезна от поглед. Крис дълго се взира в отворената врата. Питаше се дали Карл не е проявил лека непочтителност. Не можеше да прецени. Завъртя се отново, търсейки причината за тропането. Вдигна поглед към скосения покрив. Улицата беше засенчена от огромни дървета, обрасли с бръшлян. Клоните на една висока липа леко докосваха предната част на сградата. Дали все пак не бяха катерици? Да, най-вероятно. Или само клоните. Напоследък нощите бяха ветровити.
Дали котка не е по-добре?
Крис пак се завъртя към вратата. Много сме умни, нали, Карл? Изведнъж лицето й стана лукаво. Слезе в стаята на Ригън, взе нещо от пода, пак се качи на тавана и след малко се върна в своята спалня. Ригън спеше. Крис я отнесе в стаята й, после отиде да изключи телевизора, легна си и заспа.