Тази нощ в къщата бе особено тихо.
На закуска Крис небрежно подметна на Карл, че през нощта й се е причуло щракане на капан.
— Искаш ли да погледнеш? — предложи тя, като отпиваше от кафето и се преструваше на увлечена в страниците на „Уошингтън Поуст“.
Карл безмълвно тръгна към тавана на разузнаване. Когато се върна след няколко минути, Крис го пресрещна в коридора на горния етаж. Карл вървеше право напред с безизразна физиономия и държеше голям плюшен Мики Маус, чиято муцуна бе освободил от капана. Докато се разминаваха, Крис го чу да мърмори:
— На някого му е весело.
Крис влезе в спалнята си и докато се преобличаше за работа, тихичко промърмори:
— Да, може би котка е по-добре… много по-добре.
Когато се усмихваше, по цялото й лице трепваха весели бръчици.
Този ден снимките минаха като по вода. По някое време намина Шарън и през почивките двете свършиха доста неща в гримьорната: писмо до агента (обещаваше да си помисли за сценария); потвърждение на поканата за Белия дом; телеграма до Хауърд да не забрави да се обади за рождения ден на Ригън; питане до финансовия й съветник дали може да си позволи една година отпуск; и планове за приема на двайсет и трети април.
Рано привечер двете с Ригън отидоха на кино, а на следващия ден излязоха с ягуара на Крис да огледат забележителностите на Вашингтон. Капитолият. Мемориалът на Линкълн, Цъфналите вишни. Леко похапване. После отвъд реката към Арлингтънското мемориално гробище и Паметника на незнайния воин, където Ригън изведнъж стана сериозна, а на гроба на Джон Кенеди дори леко се натъжи. Тя дълго се взира във вечния огън, после хвана ръката на майка си и глухо попита:
— Мамо, защо хората трябва да умират?
Въпросът бодна Крис право в сърцето. О, Ригс, и ти ли? И ти ли? О, не! И все пак какво можеше да й каже? Лъжи? Не, не би си го позволила. Тя се вгледа в лицето на дъщеря си, която я гледаше отдолу нагоре със замъглени от сълзи очи. Дали бе прочела мислите й? Често се случваше.
— Скъпа, хората се уморяват — нежно отвърна тя.
— Защо Бог им позволява да се уморят?
Крис гледаше малката си дъщеря и мълчеше. Озадачена. Тревожна. Като атеистка тя никога не говореше за религия с Ригън. Мислеше, че не би било честно.
— Кой ти разказва за Бог?
— Шарън.
— О.
Щеше да си поговори с нея.
— Мамо, защо Бог ни позволява да се уморим?
Гледайки болката в невинните й очи, Крис се предаде; не можеше да й каже какво мисли в действителност.
— Разбираш ли, след време на Бог му домъчнява за нас Ригс. И иска да се върнем при него.
Ригън потъна в мълчание. Не каза нищо и по пътя за вкъщи. В това настроение остана през целия ден, и което бе по-тревожно — на следващия също.
Вторник беше рожденият ден на Ригън. Странната смес от мълчание и печал като че се пропука. Крис я взе със себе си на снимките, а когато снимачният ден приключи, поднесоха грамадна торта с дванайсет свещи и целият екип изпя „Честит рожден ден“. Денингс — добродушен и мил както винаги, когато беше трезвен — шумно обяви „пробни снимки“ и засне как Ригън духа свещите и реже тортата, а след това обеща да я направи кинозвезда. Ригън се забавляваше от сърце. Но след вечерята и отварянето на подаръците детето отново посърна. Никаква вест от Хауърд. Крис се обади до хотела му в Рим, но от рецепцията отговориха, че отсъства от няколко дни и не е казал къде да го търсят. Бил някъде на плаване с яхта.
Крис се извини и затвори.
Ригън съвсем се оклюма и не прие дори предложението да пийнат някъде по един ягодов шейк. Без да каже нищо, тя отиде в детската стая, и остана там, докато стана време за лягане.
Когато на другата сутрин отвори очи, Крис видя Ригън да дреме до нея.
— Ама какво… Ригън, какво правиш тук? — изкиска се Крис.
— Мамо, леглото ми се тресеше.
— Ама че си щура! — Крис я целуна и придърпа завивката. — Хайде, спи. Рано е още.
Това, което изглеждаше като утро, всъщност бе началото на безкрайна нощ.
2
Той стоеше до ръба на безлюдния перон на метрото и чакаше тътенът на мотрисата да заглуши болката, която вечно го придружаваше. Като пулса. Чуваш я само в пълна тишина. Прехвърли чантата в другата си ръка и надникна в тунела. Светли точици. Те се разстилаха в мрака като пътеводни светлини към отчаянието.