— Ще се изчисти ли?
— Може би. Не знам. Ще видим.
— Не, няма да проличи, докато не изсъхне.
Да, страхотна мъдрост, няма що. Гениална забележка. Я върви да си лягаш, момиче!
— Остави засега, Уили. Върви да спиш.
— Не, аз не довършила.
— Добре. Благодаря ти за всичко. Лека нощ.
— Лека нощ, госпожо.
Крис уморено тръгна по стълбището.
— Кърито беше страхотно, Уили — подвикна надолу тя. — Всички го харесаха.
— Благодаря, госпожо.
Крис надникна при Ригън и я завари дълбоко заспала. После си спомни за дъската. Дали да я изхвърли? О, Перин наистина превъртя, като стана дума за това. Но Крис разбираше, че въображаемият приятел излиза от рамките на нормалното. Да, може би трябва да я изхвърля.
Крис се поколеба. Застанала до леглото, тя гледаше Ригън и си спомняше за един случай, когато дъщеря й беше на три години — вечерта, когато Хауърд реши, че Ригън е вече голяма и трябва да спи без биберона, с който бе свикнала. Тази нощ той й го взе, а Ригън плака до четири сутринта и се държа истерично още няколко дни. Сега Крис се боеше от подобна реакция. По-добре да изчакам, докато поговоря с психиатър. А и риталинът все още не бе имал време да подейства, затова тя реши да изчака.
Върна се в стаята си, легна и почти веднага заспа. Събудиха я писъците на Ригън.
— Мамо, ела тук! Бързо ела! Страх ме е!
Крис се втурна по коридора към спалнята на Ригън. Момичето хленчеше. Плачеше. Пружините на леглото скърцаха яростно.
— Скъпа, какво има? — извика Крис и запали лампата.
Всемогъщи Боже!
Сгърчена от ужас, Ригън лежеше по гръб с обляно в сълзи лице и конвулсивно стискаше ръбовете на тясното си легло.
— Мамо, защо се тресе? — проплака тя. — Накарай го да спре! О, страх ме е! Накарай го да спре! Мамо, моля те, накарай го да спре!
Матракът на леглото рязко подскачаше напред-назад.
Част втора
На ръба
1
Положиха я за сетен покой в едно претъпкано гробище, където сякаш дори на надгробните паметници не им достигаше въздух.
Опелото бе самотно и тъжно — като целия й живот. Братята й от Бруклин. Бакалинът от ъгъла, при когото пазаруваше на кредит. Гледайки как я спускат в тъмнината на един свят без прозорци, Деймиън Карас зарида от скръбта, която бе отлагал тъй дълго.
— Ах, Дими, Дими…
Вуйчо му го прегърна през рамото.
— Нищо, сега тя е в рая, Дими. Сега е щастлива.
О, Боже, нека да е така! Моля те, Боже! От сърце ти се моля, нека да е така!
Изчакаха го в колата докато той стоеше над гроба. Не можеше да понесе мисълта, че ще я оставят сама.
На път към гара Пенсилвания той слушаше как вуйчовците му говорят за нейните болести с неравен емигрантски акцент.
— … емфизема… не биваше да пуши… знаеш ли, че аз едва не умрях миналата година?
Гневни изблици напъваха да изригнат от устните му, но той стискаше зъби и се срамуваше. Погледна през стъклото — минаваха край центъра за социални помощи, където тя ходеше през мразовитите зимни утрини да получи мляко и чувал картофи, докато той се излежаваше в леглото; зоологическата градина в Сентръл парк, където тя го оставяше през лятото и отиваше да проси до фонтана пред хотел „Плаза“. На минаване край хотела Карас избухна в ридания, после преглътна спомените, избърса влагата на парливите угризения. Запита се защо обичта е чакала толкова дълго, чак до момента, когато не може да я докосне, когато рамките на човешката близост и смирението са се свили до размерите на отпечатаната картичка от опелото, пъхната в портфейла му: В памет на…
Знаеше отговора. Тази скръб беше стара.
Пристигна в Джорджтаун навреме за вечеря, но нямаше апетит. Крачеше напред-назад из стаята си. Приятели йезуити идваха да изкажат съболезнования. Не се задържаха дълго. Обещаваха да се молят за нея.