— О, забравих. Това е за теб. Госпожа Перин намина и я остави.
— Била е тук?
— Да, сутринта. Съжаляваше, че не те завари. Имала пътуване извън града, но щяла да ти се обади, щом се прибере.
Крис кимна и погледна заглавието: „Изследване на култа към дявола и свързани с него окултни явления.“ Тя отвори книгата и намери вътре ръкописна бележка:
Скъпа Крис,
Случайно минах през книжарницата към библиотеката на Джорджтаунския университет и избрах тази книга за теб. Има някои глави за черната меса, но си струва да прочетеш всичко; мисля, че другите глави ще ти се сторят особено интересни. До скоро.
— Очарователна жена! — каза Крис.
— Да, така е.
Крис прелисти страниците.
— Е, какво мислиш за черните меси? Страховити ли са?
— Не знам — отговори Шарън. — Не съм я чела. — Твоят наставник ли те посъветва така?
Шарън се протегна.
— О, тия неща ме отегчават.
— Тъй ли? Къде отидоха религиозните ти увлечения?
— Не се занасяй.
Крис побутна книгата към Шарън.
— Прочети я и ми разкажи.
— Та да ме мъчат кошмари?
— За какво мислиш, че ти плащам?
— За да повръщам.
— Това и аз го мога — промърмори Крис и взе вечерния вестник. — Трябва само да си пъхнеш в гърлото съветите на финансовия мениджър и после повръщаш кръв цяла седмица. — Тя раздразнено хвърли вестника настрани. — Би ли пуснала радиото, Шар? Да чуем новините.
Шарън вечеря с Крис и след това отиде на среща. Забрави книгата. Крис я видя на масата и искаше да почете, но изведнъж се почувства много уморена. Остави я да лежи и се качи горе. Надникна при Ригън, която лежеше под завивките и изглеждаше, че спи непробудно. После пак провери прозореца. Беше здраво затворен. Напускайки стаята, Крис остави вратата широко отворена и преди да си легне, направи същото със своята. Погледа малко телевизия и скоро заспа.
На другата сутрин книгата за култа към дявола тайнствено изчезна от масата. Никой не забеляза.
3
Неврологът отново вдигна рентгеновата снимка към светлината и потърси в черепа малки вдлъбнатини, които да изглеждат като оставени от миниатюрно чукче. Доктор Клайн стоеше зад него със скръстени ръце. И двамата бяха търсили увреждания, натрупване на течност или евентуално изместване на епифизната жлеза. Сега търсеха така наречения „череп на Люкеншадл“ — характерни вдлъбнатини, които подсказват хронично вътречерепно налягане. Не откриха нищо. Беше четвъртък, 28 април.
Неврологът свали очилата си и внимателно ги прибра и левия нагръден джоб на сакото си.
— Просто няма нищо, Сам. Абсолютно нищо.
Клайн навъсено се вгледа в пода и поклати глава.
— Не може да бъде — каза той.
— Искаш ли нови снимки?
— Не смятам. Мисля да изпробвам лумбална пункция.
— Добра идея.
— Междувременно искам да я прегледаш.
— Днес става ли?
— Ами аз… — Телефонът иззвъня. — Извинявай. — Той вдигна слушалката. — Ало.
— Обажда се госпожа Макнийл. Казва, че е спешно.
— Ная коя линия?
— На трета.
Той натисна бутона.
— Доктор Клайн слуша.
Гласът на Крис беше отчаян, на ръба на истерията.
— Божичко, докторе, Ригън е зле! Можете ли да дойдете незабавно?
— Какво има?
— Не знам, докторе, просто не мога да го опиша! Моля ви, елате веднага! Колкото се може по-скоро!
— Тръгвам!
Той затвори телефона и се свърза със секретарката си.
— Сюзан, кажи на Дреснър да поеме моите пациенти.
Остави слушалката и посегна към сакото си.
— Точно за нея се обадиха, Дик. Искаш ли да дойдеш? Съвсем близо е, оттатък моста.
— Мисля, че имам един час свободно време.
— Тогава да тръгваме.
Няколко минути по-късно двамата бяха на прага, където ги посрещна ужасената Шарън. Откъм спалнята на Ригън долитаха стонове и отчаяни крясъци.