— Името ми е Шарън Спенсър — представи се тя. — Заповядайте. Тя е горе.
Шарън ги отведе до вратата на спалнята, открехна я и подвикна:
— Крис, лекарите дойдоха.
Крис се втурна към вратата. Лицето й бе изкривено от ужас.
— О, Господи, влезте! — избъбри тя е треперещ глас.
— Влезте да видите какво прави!
— Това е доктор…
Клайн не довърши, защото видя Ригън. Пищейки истерично и кършейки ръце, тя сякаш излетя хоризонтално във въздуха над леглото, увисна за миг и тежко се стовари върху матрака. Това се повтаряше бързо, отново и отново.
— Мамо, накарай го да спре! — пищеше Ригън. — Спри го! Той иска да ме убие! Спри го! Сприиииии гооооооо мамооооооо!
— Милата ми! — изхлипа Крис и захапа юмрука си. Тя погледна умолително Клайн. — Докторе, какво е това? Какво става с нея?
Лекарят поклати глава, без да откъсва поглед от Ригън, а видяното не спираше. Тя се издигаше на трийсетина сантиметра над леглото, после падаше с глухо пъшкане, сякаш невидими ръце я сграбчваха и захвърляха. Крис бе притиснала устата си с две ръце и гледаше разтреперана. Движението нагоре-надолу внезапно спря и Ригън започна трескаво да се мята. Очите й бяха извъртени нагоре, тъй че се виждаше само бялото.
— Той ме изгаря… гори ме! — стенеше тя, а краката й трескаво се кръстосваха и разтваряха.
Лекарите се приближиха от двете страни на леглото. Продължавайки да се гърчи, Ригън отметна глава, изви гръбнака си като мост и изпъна подпухналото си гърло, от което излиташе неразбираемо гърлено мънкане:
— … мъсйокин… мъсйокин…
Клайн посегна да провери пулса й.
— Хайде да видим какво ти е, скъпа — кротко изрече той.
Изведнъж Клайн отхвръкна назад през стаята и едва не падна на пода. Ригън се бе надигнала и му нанесе яростен удар. Лицето се кривеше от свиреп гняв.
— Свинята е моя! — изрева тя с дрезгав и мощен глас. — Моя е! Стойте настрани! Тя е моя!
От гърлото й излетя писклив смях, после тя падна по гръб, като че някой я беше бутнал. Дръпна нощницата нагоре и разголи слабините си.
— Чукайте ме! Чукайте ме! — изкрещя тя към лекарите и започна трескаво да мастурбира с две ръце.
Задавена от сълзи, Крис избяга от стаята, щом видя как Ригън облиза пръстите си.
Зашеметен и потресен, Клайн отново пристъпи към леглото, този път по-предпазливо, а Ригън обгърна раменете си и нежно ги погали.
— О, да, перла моя — гукаше тя със същия странно груб глас. Очите й бяха блажено затворени. — Детенцето ми… цветето ми… перлата ми…
След това тя отново започна да се мята, бъбрейки неразбираеми думи. Изведнъж рязко седна и очите й се разшириха от безпомощен ужас.
Измяука като котка.
После излая.
После изцвили.
Внезапно се прегъна в кръста и започна да върти горната част на тялото си в бързи, напрегнати кръгове. Задъхваше се.
— О, спрете го! — изхлипа тя. — Моля ви, спрете го! Боли ме! Накарайте го да спре! Не мога да дишам!
Клайн бе видял достатъчно. Той взе куфарчето си, сложи го на перваза на прозореца и започна да подготвя инжекция.
Неврологът остана до леглото и видя как Ригън падна по гръб, сякаш някой я блъсна отново. Очите й пак се извъртяха и като се мяташе насам-натам, тя бързо замънка нещо с глух гърлен глас. Неврологът се приведе над нея, опитвайки да различи думите. После забеляза, че Клайн му маха с ръка и бързо пристъпи към него.
— Ще й инжектирам либриум — каза тихичко Клайн и вдигна спринцовката пред светлината. — Но ти трябва да я държиш.
Неврологът кимна, но изглеждаше разтревожен. Беше привел глава настрани, сякаш се вслушваше в бълнуването откъм леглото.
— Какво казва тя? — прошепна Клайн.
— Не знам. Просто брътвежи. Безсмислени срички. — Но личеше, че сам не е много доволен от това обяснение. — И все пак говори така, като че има смисъл. Усеща се ритъм.
Клайн кимна към леглото и те тихо приближиха от двете страни. Измъченото дете се вцепени, сякаш в пристъп на тетанус, и лекарите се спогледаха многозначително. После пак погледнаха Ригън, която започна да извива тялото си нагоре в невероятна дъга, докато накрая главата й докосна петите. Пищеше от болка.