Странно.
Тя се вслуша за миг, после опита да прогони звука от мислите си, но той не спря, пречеше й да се съсредоточи. Крис ядосано захвърли сценария на леглото.
Боже, това ме побърква!
Тя стана да види какъв е този шум.
Излезе в коридора и се огледа. Изглеждаше, че потропването идва от стаята на Ригън.
Какво прави тя?
Запристъпва по коридора и тракането изведнъж се засили, стана много по-бързо, но когато отвори вратата и влезе в стаята, звукът рязко спря.
Какво става, по дяволите?
Хубавата й единайсетгодишна дъщеря спеше, прегърнала здраво голямата плюшена панда с кръгли очи. Играчката беше раздърпана, избеляла от дълги години прегръдки, милувки и топли, влажни целувки.
Крис тихо пристъпи до леглото, наведе се и прошепна:
— Ригс? Будна ли си?
Равномерно дишане. Тежко. Дълбоко.
Крис се озърна из стаята. Бледата светлина откъм коридора хвърляше мътни отблясъци по рисунките и скулптурите на Ригън, по още плюшени играчки.
Добре, Ригс. Старата ти майчица се довлече. Хайде, кажи го! Кажи: „Първоаприлска шега!“
И все пак Крис отлично знаеше, че подобни шеги не са в неин стил. Детето беше срамежливо и плахо. Тогава кой беше шегаджията? Дали в просъница не си бе въобразила, че чува ритъм в бученето на водопровода или отоплителните тръби? Веднъж в планините на Бутан бе гледала няколко часа един клекнал будистки монах, унесен в медитация. Накрая й се стори, че го вижда да се издига във въздуха, макар че когато разказваше за случката, тя винаги добавяше: „Вероятно.“ Може би и сега умът й, този неуморен творец на илюзии, бе разкрасил елементарното шумолене.
Глупости! Чух го!
Изведнъж тя стрелна бърз поглед към тавана.
Аха! Тихо драскане!
Плъхове на тавана, за Бога! Плъхове!
Тя въздъхна. Ето какво било. Дълги опашки. Троп-троп-троп. Обзе я странно облекчение. И тогава забеляза студа. Стаята беше леденостудена.
Крис пристъпи до прозореца и го провери. Беше затворен. Докосна радиатора. Горещ.
Ама че работа.
Озадачена, тя се върна до леглото и докосна бузата на Ригън. Беше гладка и леко влажна.
Сигурно се разболявам!
Крис се вгледа в чипото носле и луничавото личице на дъщеря си, после обзета от внезапен импулс се приведе и я целуна по бузата.
— Много те обичам — прошепна тя.
Върна се в стаята си и отново зачете сценария.
За известно време успя да поработи. Филмът беше музикална комедия, римейк на „Господин Смит отива във Вашингтон“. Беше добавена допълнителна сюжетна линия, свързана със студентските бунтове. Крис играеше преподавателка по психология, застанала на страната на бунтовниците. И ненавиждаше ролята. Тази сцена е пълен отврат, помисли си тя. Тъпа е! Нейният ум никога не приемаше лозунгите за истина и като любопитна сврака кълвеше неуморно празните приказки, докато успееше да измъкне на бял свят скритите факти. Точно затова каузата на бунтовниците й се струваше пълна безсмислица. Но защо, запита се тя. Пропастта между поколенията? Глупости, та аз съм на трийсет и две. Просто историята е тъпа, това е… пълен боклук!
Не се впрягай. Само още една седмица.
Бяха приключили със снимките в студио и оставаше само да заснемат няколко сцени в студентското градче на Джорджтаунския университет. Започваха утре.
Клепачите й натежаваха. Налегна я дрямка. Тя прелисти и следващата страница се оказа странно оръфана. Това беше работа на английския режисьор Бърк Денингс. Когато го хванеха нервите, той откъсваше с треперещи ръце тънка ивица хартия от първата попаднала му страница на сценария и бавно я дъвчеше сантиметър по сантиметър докато устата му се напълнеше с топка влажна хартия.
Смахнатият Бърк, помисли си Крис.
Прозя се и развеселено погледна сценария. Ръбовете на страниците изглеждаха изгризани. Спомни си за плъховете. Тия ситни копелета определено имат чувство за ритъм, помисли си тя. Утре сутрин щеше да заръча на Карл да сложи капани.