Лекарите се спогледаха озадачено. После Клайн кимна на невролога, но преди той да я хване, Ригън се свлече в несвяст и подмокри леглото.
Клайн се пресегна и вдигна клепача й. Провери пулса.
— Няма скоро да дойде на себе си — прошепна той. — Според мен беше гърч. Ти как мислиш?
— Да, така ми се струва.
— Все пак да се застраховаме.
И Клайн сръчно направи инжекцията.
— Е, как ти се струва? — попита Клайн, докато слагаше памучен тампон върху раничката.
— Увреждане на темпоралния лоб. Да, може и да е шизофрения, Сам, но започна прекалено внезапно. Няма никакви досегашни прояви, нали?
— Няма.
— Неврастения?
Клайн поклати глава.
— Може би хистерия?
— Мислих за това — каза Клайн.
— Естествено. Макар че би трябвало да е истински феномен, за да извие нарочно тялото си така, не смяташ ли? — Неврологът поклати глава. — Не, това е очевидна патология, Сам — изключителна сила; параноя; халюцинации. Да, при шизофренията има тези симптоми. Но увреждането на темпоралния лоб обяснява и пристъпите. Нещо обаче ме притеснява…
Той не завърши и се навъси озадачено.
— Какво?
— Не съм много сигурен, но ми се стори, че долових признаци за раздвоение на личността: „перлата ми“… „детенцето ми“… „цветето ми“… „свинята“. Имах чувството, че го казва за себе си. И на теб ли така ти се стори, или си внушавам?
Обмисляйки въпроса, Клайн плъзна пръст по долната си устна, после отговори.
— Е, честно казано, тогава не ми дойде на ум, но сега, след като го изтъкваш… — Той тихо изпъшка. — Може би. Да, сигурно е възможно. — После той сви рамене. — Ще направя лумбална пункция веднага, докато не е дошла в съзнание, и може да разберем нещо. Съгласен ли си?
Неврологът кимна.
Клайн порови из чантата, намери хапче и докато го прибираше в джоба си, попита невролога:
— Можеш ли да останеш?
Неврологът погледна часовника си.
— Да, разбира се.
— Хайде да поговорим с майка й.
Напуснаха стаята и излязоха в коридора.
Крис и Шарън се бяха подпрели на парапета на стълбището с наведени глави. Когато лекарите се приближиха, Крис избърса носа си с влажна и смачкана кърпичка. Очите й бяха подпухнали и зачервени от плач.
— Тя спи — каза Клайн — и е под упойка. Вероятно ще спи чак до утре.
Крис леко кимна и отговори с немощен глас:
— Това е добре… Вижте, извинявайте, че така се разкиснах.
— Справяте се чудесно — увери я Клайн. — Това е жестоко изпитание. Впрочем, позволете да ви представя доктор Ричард Колман.
Крис се усмихна измъчено.
— Благодаря, че дойдохте.
— Доктор Колман е невролог.
— А, така ли? И тъй, какво мислите? — попита тя, гледайки ту единия, ту другия.
— Все още смятаме, че е увреждане в темпоралния лоб на главния мозък — отговори Клайн — и…
— Господи, какво говорите, дявол да ви вземе! — избухна внезапно Крис. — Тя се държи като психопат, сякаш има раздвоение на личността или нещо подобно! Искам да кажа… — Изведнъж тя замълча, опомни се и наведе глава. — Май нервите ми не издържат — тихо добави тя и вдигна измъчен поглед към Клайн. — Извинявайте. За какво говорехте?
Отговори неврологът:
— Госпожо Макнийл, в цялата медицинска история доказаните случаи на раздвоение на личността не надхвърлят сто. Това е много рядко заболяване. Знам какво е изкушението да се обърнете към психиатър, но всеки отговорен психиатър би искал най-напред да се увери, че причината не е в заболяване на тялото. Такава е най-сигурната процедура.
— Добре. И какво следва сега?
— Лумбална пункция — каза Колман.
— Искате да кажете проба от гръбначния мозък? — попита стреснато Крис.
Колман кимна.
— Това, което пропуснахме в рентгеновите снимки и енцефалограмите, може да се прояви тук. Ако не друго, ще можем да отхвърлим някои хипотези. Бих искал да го направим сега, докато детето спи. Ще й бия местна упойка, разбира се, но най-важното е да не допуснем движение.
— Слушайте, как е възможно да подскача така от леглото? — попита Крис и озадачено присви очи.
— Мисля, че вече го обсъждахме — каза Клайн. — Патологичните състояния могат да породят огромна физическа сила и ускорена реакция.