Крис преглътна болката от спомена за Денингс; отново си помисли за смъртта, червеите, пустотата, и неописуемата самота, неподвижното безмълвие, тишината и мракът, чакащи под земята, където няма движение, няма дъх, няма нищо… Твърде много… твърде много. Крис наведе глава и се разплака. После прогони скръбта.
Докато приготвяше багажа за пътуването, Крис бе застанала пред гардероба и подбираше с каква перука да се маскира, когато Карл се появи на отворената врата. Някой бил дошъл да я види.
— Кой е?
— Детектив.
— Детектив? И идва при мен?
— Да, госпожо.
Карл влезе и подаде на Крис визитна картичка. УИЛЯМ Ф. КИНДЕРМАН, ЛЕЙТЕНАНТ-ДЕТЕКТИВ. Думите бяха отпечатани с елегантен шрифт „Тюдор“, сякаш подбран от любител на старините. В долния ъгъл като беден роднина се гушеше по-ситен надпис: Отдел убийства.
Крис погледна Карл и в очите й трепна подозрение.
— Карл, той държеше ли нещо, което да прилича на сценарий? Нали разбираш, някакъв голям плик или свитък.
Беше открила, че на този свят няма човек без сценарий, забутан в някое чекмедже, или поне идея за сценарий в главата. Тя сякаш привличаше тия типове, както свещениците привличат пияници и просяци.
Карл поклати глава.
— Не, госпожо.
Детектив. Дали имаше нещо общо с Бърк?
Завари го да виси в антрето, стиснал омачканата си шапка с дебели, къси пръсти, чиито нокти блестяха от неотдавнашен маникюр. Възпълен, малко над петдесет години, с дебели и безупречно чисти бузи. Носеше набръчкани панталони и твърде голямо за него старомодно палто.
Когато Крис се приближи, детективът изрече с болнаво тих, дрезгав глас:
— Бих разпознал това лице при каквито и да било обстоятелства, госпожо Макнийл.
— Обстоятелства? — изненада се Крис. — Да не би да имам някакви неприятности?
— Боже мой! Не, разбира се! — увери я той. — Обикновена формалност. Заета ли сте? Тогава утре. Да, ще дойда утре.
Той се обърна и понечи да излезе, но Крис развълнувано го попита:
— За какво става дума? За Бърк ли? Бърк Денингс?
Безгрижното поведение на детектива някак бе обтегнало пружините на нейното напрежение. Той се върна към нея, гледайки скръбно с влажните си кафяви очи, които леко провисваха в ъгълчетата и сякаш непрестанно се взираха към някакви тайни на миналото.
— Срамота — каза той. — Истинска срамота.
— Да не би да са го убили? — рязко попита Крис. — Вие сте от отдел убийства, нали така. Затова ли идвате при мен? Бърк е бил убит?
— Не, както ви казах, просто формалност — повтори детективът. — Нали разбирате, той е известна личност и не можем просто да махнем с ръка. Не можем — повтори почти извинително той и сви рамене. — Само един-два въпроса. Паднал ли е? Или може би някой го е блъснал? — Докато задаваше въпросите, детективът ритмично поклащаше глава и същевременно леко размахваше ръка във въздуха. Пак сви рамене и прошепна дрезгаво:
— Кой знае?
— Бил ли е ограбен?
— Не, не е бил ограбен, госпожо Макнийл, не е бил ограбен; но пък кому ли е нужен мотив в днешните времена? — Ръцете на детектива се движеха непрестанно като парцалени кукли, водени от пръстите на отегчен кукловод. — Днес, госпожо Макнийл, мотивът е по-скоро пречка за убиеца, един вид допълнителна тежест. — Той поклати глава и се оплака: — Наркотиците, проклетите наркотици. — Потропа с пръсти по гърдите си. — Повярвайте ми, аз съм баща и като виждам какво стана, сърцето ми се къса. Така е. Имате ли деца?
— Да, едно.
— Син или дъщеря?
— Дъщеря.
— Бог да я благослови.
— Елате в кабинета ми — каза Крис и се обърна да го поведе. Нямаше търпение да чуе какво ще каже за Денингс.
— Госпожо Макнийл, може ли да ви помоля за нещо?
Крис спря и се обърна към него със смътното подозрение, че ще поиска автограф за децата си. Никога не искаха за себе си — винаги за децата.
— Да, разбира се — каза любезно тя, опитвайки да прикрие нетърпението си.
Детективът направи гримаса.
— Стомахът ми. Случайно да ви се намира минерална вода „Келсо“? Но само ако няма да ви затрудня.
— Не, изобщо няма да ме затрудните. Качете се да седнете в кабинета. — Тя му посочи пътя и тръгна към кухнята. — Мисля, че имам в хладилника една бутилка.
— Не, аз ще дойда в кухнята — каза детективът и я последва с тромава походка. — Не обичам да досаждам на хората.