— Не ми досаждате.
— Не, виждам, че сте заета. Имате ли деца? — попита в движение той. — А, вярно, имате дъщеря. Вече ми казахте. Точно така. Само една. И на колко години е?
— Наскоро навърши дванайсет.
— Значи още е твърде рано да се притеснявате. Да, твърде рано. Но отваряйте си очите след някоя и друга година. — Той поклати глава. — Като видите тия безумия всеки ден… Невероятно! Немислимо! Безумно! Знаете ли, само преди два дни — или две седмици, вече не помня — погледнах жена си и казах: „Мери, светът — целият свят — е изпаднал в нервна криза.“
Влязоха в кухнята, където Карл чистеше вътрешността на фурната. Не личеше да ги е забелязал.
— Наистина, толкова ми е неудобно — промърмори дрезгаво детективът, докато Крис отваряше хладилника, но се обърна към Карл и погледът му се плъзна бързо и любопитно по тила на иконома — както малка птичка прелита над повърхността на езеро.
— Срещам една знаменита кинозвезда — продължи той — и какво правя? Моля я да ми даде минерална вода. Ама че майтап!
Крис бе намерила бутилката и в момента търсеше отварачка.
— Лед? — попита тя.
— Не, без лед. Просто така.
Крис отвори бутилката, намери чаша и наля газираната минерална вода.
— Спомням си онзи ваш филм, „Ангел“ — продължаваше детективът с леко унесена физиономия. — Гледах го шест пъти.
— Ако ще търсите убиец — пошегува се Крис, — арестувайте режисьора.
— Не, не, филмът беше отличен… наистина… много ми хареса. Само една…
— Елате да седнем тук — прекъсна го Крис и кимна към нишата за закуска до прозореца. Полираната дървена маса блестеше, а по пейките от двете страни бяха наслагани бродирани възглавнички.
— Да, разбира се.
Седнаха и Крис му подаде чашата минерална вода.
— О, да, благодаря ви.
— Няма защо. Та, какво казвахте?
— А, филмът… наистина беше прекрасен. Толкова трогателен. Само една дреболия. Един мъничък, почти незабележим дефект. И моля ви, повярвайте, в тия неща аз съм обикновен аматьор. Нали така? Най-обикновен зрител. Какво знам аз? И все пак ми се стори, че музикалният фон в някои сцени ставаше малко прекален. Беше някак натрапчив.
Крис опита да прикрие нетърпението си, а детективът продължаваше да говори с нарастващо увлечение.
— Непрекъснато ми напомняше, че съм на кино. Разбирате ли? Както и всички тия неочаквани гледни точки на камерата. Толкова ме разсейваха. И като стана дума за музиката… дали композиторът не я е задигнал от Менделсон?
Крис бе започнала леко да потропва с пръсти по масата, но изведнъж спря. Що за детектив беше този? И защо все се озърташе към Карл?
— Не го наричаме кражба, а почит към композитора — каза Крис с лека усмивка. — Но се радвам, че филмът ви е харесал. Хайде, пийте. — Тя кимна към чашата. — Иначе ще си загуби мехурчетата.
— Да, разбира се. Толкова съм бъбрив. Извинете ме.
Детективът вдигна чашата си като за наздравица и я пресуши на един дъх.
— Хубава вода, много хубава — въздъхна той.
Докато оставяше чашата, детективът забелязва фигурката на птица, изваяна от Ригън. Сега тя заемаше централно място на масата и човката й забавно стърчеше над солницата и пиперницата.
— Необичайна фигура — каза с усмивка той. — Много е мила. И кой е скулпторът?
— Дъщеря ми.
— Много красива птица.
— Вижте, не искам да ви…
— Да, да, знам. Много сте заета. Вижте, само няколко въпроса и приключваме. Всъщност само един въпрос и си тръгвам. — Той погледна часовника си, сякаш бързаше за важна среща. — Тъй като клетият господин Денингс беше приключил снимките в тази район, ние се зачудихме дали не е отивал при някого през нощта на злополуката. Освен вас имаше ли други приятели нейде наоколо?
— О, онази вечер той беше тук — каза Крис.
— Наистина ли? — Детективът повдигна вежди. — Точно преди злополуката?
— А кога е била тя?
— В седем часа и пет минути.
— Да, горе-долу по това време.
— Е, значи всичко е ясно. — Детективът кимна и се размърда на стола, сякаш се готвеше да стане. — Бил е пиян, излязъл и паднал по стълбището. Да, всичко е ясно. Вижте, само за протокола, можете ли да ми кажете приблизително по кое време напусна къщата?