Пръстите й омекнаха. Сценарият се изплъзна. Крис не се опита да го задържи. Тъп е, помисли си тя. Тъп. Пръстите й пипнешком се добраха до ключа на лампата. Готово. Тя въздъхна и известно време лежа неподвижно, почти заспала; после лениво изрита завивката настрани.
Горещо е! Адски горещо! Пак се сети за озадачаващия студ в стаята на Ригън и в ума й изплува спомен как работеше над един филм с Едуард Дж. Робинсън, легендарната звезда на гангстерските филми от 40-те години. Тогава се чудеше защо при всяка съвместна сцена трепери от студ, докато накрая осъзна, че лукавият ветеран вечно застава между нея и прожекторите. По устните й плъзна развеселена усмивка и докато отвън росата полепваше по прозоречните стъкла, Крис заспа. И засънува смъртта с потресаващи подробности — сякаш светът за пръв път чуваше що е смърт. Нещо звънеше, тя се задъхваше, топеше се, потъваше в пустота и умът й повтаряше: Няма да ме има, ще умра, вече никога, никога няма да ме има, о, татко, не им позволявай, не им давай да го направят, не давай да се превърна завинаги в нищо, да се разтопя, да се разпадна, и този звън, звън…
Телефонът!
Крис подскочи с разтуптяно сърце и посегна към телефона, а в стомаха й царуваше пустота, безтегловност и телефонът продължаваше да звъни.
Вдигна слушалката. Обаждаше се асистент-режисьорът.
— В гримьорната точно в шест, нали, скъпа?
— Добре.
— Как се чувстваш?
— Все едно току-що съм си легнала.
Той се засмя.
— До утре.
— Да, добре.
Крис затвори телефона и поседя неподвижно, размишлявайки над съня. Сън ли? По-скоро размисли в полусън. Такава невероятна яснота! Поглед към гроба. Небитие. Безвъзвратност. Не можеше да си го представи.
Господи, не може да бъде!
Тя унило наведе глава.
За съжаление може.
Мина в банята, наметна халата и бързо изтича надолу по старите чамови стъпала към кухнята, към живота и цвърчащия в тигана бекон.
— А, добро утро, госпожо Макнийл!
Престарялата Уили изцеждаше портокалов сок. Имаше сини кръгове под очите. Едва доловим акцент. Швейцарски. Като на Карл. Икономката избърса ръцете си с книжна кърпа и тръгна към печката.
— Остави на мен, Уили.
Наблюдателната Крис бе забелязала умората по лицето на икономката. Уили изпъшка и пак се обърна към мивката, а Крис си наля кафе и седна в нишата за закуска. Погледна чинията си и се усмихна разнежено, като видя на белия фон една алена роза. Ригън. Моето ангелче. Често се случваше, когато Крис има сутрешни снимки, Ригън тихичко да става от леглото, да слиза в кухнята, за да сложи цвете върху празната чиния на майка си, и след това пак да се връща в спалнята. Тази сутрин Крис печално поклати глава като си спомни, че някога мислеше да я нарече Гонерила. Да бе. Голямо попадение. Да сме подготвени за най-лошото. Крис леко се усмихна на спомена. Отпи от кафето и когато отново погледна към розата, по лицето й за миг се изписа скръб, а големите й зелени очи изведнъж станаха печални като очите на бездомно сираче. Беше си припомнила едно друго цвете. Сина си Джейми. Той почина отдавна, едва тригодишен, когато Крис беше съвсем младо и неизвестно момиче от кулисите на Бродуей. Тогава си обеща, че вече никому няма да се посвети тъй всеотдайно, както на Джейми и на баща му, Хауърд Макнийл. Докато споменът за снощния сън се смесваше с изпаренията на горещото черно кафе, тя откъсна поглед от розата и прогони мрачните мисли. Уили се приближи и сложи пред нея чаша сок.
Крис се сети за плъховете.
— Къде е Карл?
— Тук съм, госпожо!
Карл бе изникнал неусетно от една врата до килера. Изглеждаше както винаги достолепен и в същото време почтителен. Беше се порязал при бръсненето и на брадата му се белееше малко парченце от книжна кърпичка.
— Какво ще обичате?
Той застана до масата — висок и мускулест, с блестящи очи, орлов нос и гола глава. Абсолютно плешив.
— Хей, Карл, имаме плъхове на тавана. Май ще трябва да купиш капани.
— Плъхове ли?
— Точно това казах.
— Но таванът е чист.
— Добре де, значи имаме чисти плъхове.
— Няма плъхове.
— Карл, аз ги чух снощи.
— Може да е било от водопроводните тръби — опита се да спори Карл, — или пък дюшемето е пукало.