— Да, прав сте, отче. Да. Може би е така. — Той вдигна очи и лицето му стана любезно. — Слушайте, отче, къде отивате? Да ви откарам?
— Не, благодаря, лейтенант. Наблизо е.
— Няма значение! Заповядайте! — детективът посочи задната седалка. — После ще можете да кажете на приятелите си, че сте се возили в полицейска кола. Мога да ви издам удостоверение. Ще ви завиждат. Хайде, качете се!
Свещеникът тъжно се усмихна и кимна.
— Добре.
Той се настани на задната седалка, а детективът се вмъкна от другата страна и седна до него.
— Много добре. — Киндерман се задъхваше леко. — И между другото, отче, когато сте пеш, никога не казвайте, че е близо. Никога! — Той се обърна към шофьора и нареди:
— Avanti.
— Накъде, сър?
— По Трийсет и шеста улица, после към средата на Проспект, от лявата страна.
Шофьорът кимна и изкара колата от паркинга на заден ход, а Карас погледна детектива с въпросителна усмивка.
— Откъде знаете къде живея?
— Нали там е общежитието на йезуитите? А вие сте йезуит.
Полицейската кола бавно потегли към изхода на студентското градче. Карас гледаше през прозореца.
— Да, прав сте — тихо каза той.
Само преди няколко дни се беше преселил там с надеждата, че така ще насърчи хората, които бе съветвал, да продължават да търсят помощта му.
— Обичате ли филми, отче Карас?
— Да.
— Гледали ли сте „Крал Лир“ с Пол Скофийлд?
— Не, не съм.
— Аз съм го гледал. Получавам безплатни билети.
— Това е добре.
— Получавам билети за най-хубавите филми, но госпожа Киндерман вечер е много уморена. Никога не излиза с мен.
— Лошо.
— Да. Мразя да ходя сам. Виждате ли, обичам после да поговоря за филма, да споря, да критикувам.
Карас кимна, после сведе очи към големите си и силни ръце, притиснати между коленете. Минаха няколко секунди. После Киндерман колебливо предложи:
— Искате ли понякога да идвате с мен на кино? Безплатно…
— Да, знам. Дават ви билети.
— Искате ли?
— Както казва Елууд Дауд във филма „Харви“: кога?
Лицето на детектива грейна.
— О, ще ви се обадя!
Напуснаха университета, завиха надясно, после наляво по Проспект, стигнаха до къщата и спряха. Карас открехна вратата и се озърна към детектива.
— Благодаря за возенето. — Той слезе, затвори вратата, облакъти се на отворения прозорец и добави:
— Съжалявам, че не можах да ви помогна.
— Напротив, помогнахте ми — каза детективът. — Ще ви се обадя за киното. Наистина.
— Ще чакам с нетърпение — каза Карас. — И внимавайте.
— Ще внимавам. Вие също.
Карас отстъпи от колата, изправи се и вече тръгваше към къщата, когато чу зад гърба си:
— Отче, чакайте!
Карас се обърна и видя как Киндерман излиза от колата и му маха с ръка. Тръгна назад и се срещнаха на тротоара.
— Слушайте, отче, забравих — каза детективът. — Съвсем забравих за картончето. Спомняте ли си, онова с латинския текст. Дето го намериха в църквата.
— Да, молитвеният картон.
— Точно така. Пазите ли го още?
— Да, у мен е. Проверявах латинския, но вече свърших. Трябва ли ви?
— Да, може да ми помогне. Ще ми го дадете ли?
— Разбира се. Чакайте, сега ще го донеса.
— Много съм ви задължен.
Докато Киндерман се подпираше на полицейската кола, йезуитът изтича до стаята си на партера, намери картончето, сложи го в папка, върна се на улицата и подаде папката на Киндерман.
— Заповядайте.
— Благодаря, отче. — Киндерман огледа папката. — Може да са останали отпечатъци. — Изведнъж той се озърна с ужас към Карас. — Ох! Вие сте пипали картончето. Като Кърк Дъглас в „Детективска история“. Без ръкавици! С голи ръце!
— Признавам си.
— И без обяснение — промърмори Киндерман и печално поклати глава. — Не става от вас отец Браун. Е, може пък да открием нещо. — Той повдигна папката. — Между другото, нали казахте, че сте проучвали текста?
Карас кимна.
— Да.
— И до какви изводи стигнахте? Чакам със затаен дъх.
— Нищо особено, освен мотива — може би омраза към католицизма. Кой знае? Но със сигурност човекът е много болен.