— Откъде знаете, че е мъж?
Карас сви рамене и се загледа към камиона за бира, който громолеше по паважа.
— Всъщност не знам.
— Не може ли да е хлапашка лудория?
— Не, не може. — Карас отново погледна Киндерман. — Цялата работа е в латинския.
— Латинският? О, имате предвид олтарното картонче.
— Да. Латинският е безупречен, лейтенант. Нещо повече, има определен, строго индивидуален стил.
— Така ли?
— Да. Сякаш човекът, който го е написал, умее да мисли на латински.
— Свещениците могат ли?
— Не ме разсмивайте!
— Все пак отговорете, ако обичате.
След кратко мълчание Карас призна:
— Да. На определен етап от обучението си стигаме дотам поне в йезуитския орден и може би някои други. В семинарията Удсток някои философски дисциплини се преподават на латински.
— Защо?
— За яснота на мисълта. Латинският изразява нюанси и тънки разлики, които английският не може да изрази.
— Да, разбирам.
Карас изведнъж стана сериозен и приведе лице към детектива.
— Вижте, лейтенант, може ли да ви кажа за кого наистина смятам, че го е направил?
Детективът заинтригувано вдигна вежди.
— Да, кой?
— Доминиканците. Арестувайте ги.
Карас се усмихна и докато се обръщаше да си върви, детективът извика след него:
— Излъгах ви! Всъщност приличате на Сал Минео!
Карас се обърна с широка усмивка, размаха ръка и влезе в сградата. На тротоара детективът замислено промърмори:
— Трепти като камертон под вода.
Той погледа още малко вратата на къщата. После рязко се завъртя, седна отпред в колата, затвори вратата и нареди на шофьора:
— Към управлението. По-бързо. Минавай на червено.
Новата стая на Карас беше обзаведена скромно: вградени библиотечни лавици на едната стена, единично легло, две удобни кресла, бюро и дървен стол с права облегалка. На бюрото бе сложил стара снимка на майка си, а от стената над леглото го гледаше с мълчалив укор бронзово разпятие. Тясната стая беше предостатъчна за Карас. Той не държеше на вещите, само гледаше винаги да са чисти.
Изкъпа се, облече бяла тениска и бежов панталон, после отиде на вечеря в трапезарията, където забеляза румения Дайър да седи сам в ъгъла. Карас пристъпи към него.
— Здрасти, Деймиън!
— Здрасти, Джо.
Карас застана до стола, прекръсти се и тихичко прошепна бърза молитва. После седна и сложи салфетка в скута си.
— Как си, мързеливецо? — пошегува се Дайър.
— Кой е мързеливец? Аз работя.
— По една лекция на седмица?
— Важно е качеството. Какво има за вечеря?
— Не усещаш ли миризмата?
Карас направи гримаса.
— Кошмар! Днес ли е кучешкият ден?
Кисело зеле с наденица.
— Важно е количеството — каза Дайър; докато Карас посягаше към каната с мляко, младият свещеник го предупреди:
— На твое място не бих рискувал. — Той намаза с масло филия пълнозърнест хляб. — Виждаш ли мехурчетата? Селитра.
— Точно това ми трябва.
Докато си наливаше, Карас чу как някой се настанява на тяхната маса.
— Най-накрая прочетох книгата — каза бодро новодошлият.
Карас се озърна и веднага усети старата тревога, меката оловна тежест върху плътта и костите, когато позна младия свещеник, който наскоро бе идвал за съвет. Същият, който не можеше да си намери приятели.
— Е, как ви се стори? — попита Карас с притворен интерес и остави каната на място.
Младият свещеник заговори и след половин час Дайър огласяше със смях цялата трапезария. Карас погледна часовника си.
— Искате ли да си вземете връхна дреха и да излезем? — попита той младия свещеник. — Обичам да гледам залеза всяка вечер, стига да мога.
След малко те стояха облакътени на парапета в горния край на стълбището, слизащо стръмно към улица M. Краят на деня. Червените лъчи на залязващото слънце огряваха величаво облаците по западния небосклон и хвърляха пурпурни искри по притъмняващите води на реката. Някога Карас бе открил Бог в тази гледка. Много отдавна. И като изоставен любовник продължаваше да ходи на среща.
Поглъщайки с поглед залеза, младият свещеник каза:
— Прекрасна гледка. Наистина.