За миг нещо трепна дълбоко в очите на швейцареца, но веднага изчезна.
— На кино! — настоя през зъби Карл.
Детективът се втренчи в него. В тишината се чуваше само дрезгавото му дишане. Секундите отминаваха…
— Ще ме арестувате ли? — най-сетне наруши мълчанието Карл и гласът му трепереше леко.
Вместо отговор детективът продължи да го гледа втренчено, когато се накани да каже нещо, Киндерман изведнъж се отдели от парапета и с ръце в джобовете тръгна към полицейската кола. Вървеше бавно и се оглеждаше с интерес като чуждестранен турист. Карл безстрастно наблюдаваше от площадката как Киндерман отвори вратата на колата, извади пакет носни кърпички и си издуха носа, гледайки разсеяно към реката, сякаш се чудеше в кой ресторант да обядва. После се качи в колата, без да поглежда назад.
Когато колата потегли и зави зад ъгъла на Трийсет и пета улица, Карл сведе очи към ръката си и видя, че трепери.
Седнала унило до барчето в кабинета, Крис си наля водка с лед. Чу стъпки. Карл се изкачваше по стъпалата. Крис взе чашата, отпи глътка и бавно тръгна към кухнята, като разбъркваше питието си с показалец. Нещо беше ужасно сбъркано. Също като светлина, прозираща изпод врата в мрачен коридор нейде в дълбините на времето, мрачното сияние на ужаса се просмукваше все по-дълбоко в съзнанието й. Какво се криеше зад вратата?
Не смееше да отвори и да погледне.
Влезе в кухнята, седна и отпи от чашата си. Вярвам, че е бил убит от много силен човек. Погледът й падна върху книгата за вещиците. Имаше нещо в нея, или свързано с нея. Какво? Откъм горния етаж се зададоха леки стъпки. Шарън се връщаше от спалнята на Ригън. Влезе. Седна и зареди нов лист във валяка на пишещата машина.
— Зловещо… — промърмори Шарън, като докосваше с пръсти клавиатурата и гледаше записките в бележника си.
Гледайки с празен поглед стената, Крис разсеяно отпи от чашата си, остави я и пак погледна книгата.
В стаята бе надвиснало тревожно очакване.
Без да откъсва очи от бележника, Шарън се опита да наруши тишината с тих, напрегнат глас.
— Страшно много свърталища на хипита са се навъдили напоследък около улица M и Уисконсин. Разни откачалки, окултисти и тъй нататък. Полицаите ги наричат „адски псета“. Чудя се дали Бърк не е…
— За Бога, Шар! — избухна Крис. — Просто забрави за това, моля те! Сега мога да мисля само за Ригс! Разбра ли?
Настана мълчание, после Шарън затрака на пишещата машина с шеметна бързина, а Крис опря лакти на масата и зарови лице в шепите си. Внезапно Шарън шумно избута стола си назад, скочи на крака и излезе от кухнята.
— Крис, отивам на разходка! — подхвърли студено тя.
— Добре! И стой по-надалече от улица M! — отвърна Крис, без да отделя лице от дланите си.
— Добре!
— И от N!
Крис чу как хлопна външната врата. Тя въздъхна и съжали за случилото се. Избухването бе прогонило напрежението. Но не докрай — макар и по-слабо, онова зловещо сияние продължаваше да блещука в дъното на съзнанието й. Изгаси го! Крис въздъхна дълбоко и опита да се съсредоточи върху книгата. Тя намери докъде беше стигнала и нетърпеливо запрелиства страниците, търсейки конкретни описания, които да съвпадат със симптомите на Ригън. „… синдром на демонично обсебване… случаят с едно осемгодишно момиче… ненормално… четирима силни мъже, за да я удържат…“
Крис прелисти на следващата страница и замръзна.
Чу шум. Уили влезе с покупките.
— Уили? — глухо изрече Крис, без да откъсва очи от книгата.
— Да, госпожо. Тук съм — отговори Уили, оставяйки торбите с покупки на плота.
Крис отбеляза с треперещ пръст докъде е стигнала и повдигна книгата.
— Уили, ти ли прибра тази книга в кабинета?
Уили пристъпи по-близо, погледна книгата с присвити очи, кимна и се върна към плота.
— Да, госпожо. Да, аз я прибрах.
— Уили, къде я намери? — попита Крис с безжизнен глас.