— А-а-ах, точно така, свинче мое, сладко мое прасенце, мое…
Крис мъчително бавно запълзя към леглото; лицето й беше омазано с кръв, пред очите й се стелеше мътна пелена, крайниците й изгаряха от болка. Изведнъж тя отскочи назад от неописуем страх, защото сякаш видя размазано, като през мъгла, как главата на дъщеря й бавно и неумолимо се извърта назад върху неподвижното тяло, докато накрая Крис зърна пред себе си гневните лисичи очи на Бърк Денингс.
— Знаеш ли какво направи шибаната ти дъщеря?
Крис пищя, докато загуби съзнание.
Част трета
Бездната
А те му рекоха: каква личба даваш, за да видим и Ти повярваме?
Но казах ви, че и Ме видяхте, и не вярвате.
1
Крис стоеше на тротоара на моста и чакаше, отпуснала ръце върху каменния парапет. Чакаше и трепереше от нерви, а зад нея шофьорите, унесени в своите всекидневни грижи, натискаха клаксоните и понякога броня застъргваше в броня с хладно безразличие.
Беше се обадила на Мери Джо. Излъга я.
— Ригън е добре. Между другото, мисля пак да поканя гости за вечеря. Как се казваше онзи йезуит, психиатърът? Рекох си, че не е зле да включа и него…
Отдолу долетя смях — момче и момиче с джинси в лодка под наем. С бърз, нервен жест тя изтръска пепелта от цигарата си — последната в пакета — и погледна покрай тротоара по посока към града. Някой крачеше бързо по него — бежови панталони и син пуловер; не беше той; не беше свещеник. Тя отново сведе очи към реката и сякаш видя собственото си безсилие във вълните зад яркочервената лодка. Ясно прочете името отстрани: „Каприз“.
Стъпки. Човекът с пуловера наближи и забави крачка. С крайчеца на окото си го видя как се облакъти на парапета и бързо отклони поглед към Вирджиния. Пак ли някой търсач на автографи? Или нещо по-лошо?
— Крис Макнийл?
Крис метна угарката във водата и хладно изрече:
— Върви си, или, Бога ми, ще повикам полиция!
— Госпожица Макнийл? Аз съм отец Карас.
Крис трепна, после се изчерви, и бързо се обърна към него. Изпито, загрубяло лице.
— Боже мой! Извинявайте!
Тя нервно свали тъмните очила и веднага си ги сложи отново, виждайки как две печални очи се взират в нейните.
— Трябваше да ви предупредя, че ще бъда цивилен.
Гласът звучеше успокояващо, сваляше товара от плещите й. Свещеникът сплете пръсти върху парапета, ръцете му бяха едри и чувствителни — същински ръце на Микеланджело.
— Реших, че така ще сме по-незабележими — продължи свещеникът. — Стори ми се, че много държите всичко да остане в тайна.
— Трябваше повече да държа да не се правя на глупачка — отговори Крис. — Мислех ви за…
— Обикновен човек? — подсказа с усмивка Карас.
Крис го изгледа внимателно, после кимна и също се усмихна.
— Да, да. Разбрах го веднага щом ви видях в университета.
— Кога беше това?
— На снимките в студентското градче. Да ви се намира една цигара, отче?
— Без филтър става ли?
— В момента бих пушила и сено.
— С моята заплата често ми се налага.
Крис се усмихна леко и кимна.
— Да, обет за бедност — промърмори тя и извади цигара от предложения пакет. Карас бръкна в джоба си за кибрит.
— И от обета за бедност понякога има полза.
— Тъй ли? Каква?
— Прави вкуса на сено по-приятен.
С нова лека усмивка той се вгледа в ръката, с която Крис държеше цигарата. Тя трепереше, цигарата нервно подскачаше и свещеникът решително я взе, драсна клечка кибрит, прикри пламъчето с длани, запали цигарата и я върна на Крис.
— Много вятър правят тези коли — каза той.
Крис го изгледа с благодарност, дори с надежда; разбираше какво е направил.
— Благодаря, отче.
Изчака го да си запали и той. Този път не прикри пламъчето. Двамата се облакътиха на парапета.
— Откъде сте родом, отец Карас?
— От Ню Йорк.