— Аз също. Но никога не бих се върнала там. А вие?
Карас преглътна горчивата топка в гърлото си.
— Не, не бих. — Той опита да се усмихне. — Но не ми се налага да взимам подобни решения.
Крис поклати глава и се загледа настрани.
— Господи, колко съм глупава. Вие сте свещеник. Отивате където ви пратят.
— Така е.
— И как тъй от психиатър станахте свещеник?
Отец Карас нямаше търпение да узнае за какъв неотложен проблем бе станало дума, когато тя му се обади по телефона. Усещаше, че тя налучква пътя… но към какво? Не биваше да прибързва. Всичко щеше да дойде с времето си.
— Не, точно обратното — поправи я добродушно той. — Орденът…
— Какъв орден?
— Орденът на Иисус. Или, с други думи, йезуитите…
— А, разбирам.
— Орденът ме изпрати да уча за психиатър.
— Къде?
— В Харвард, Джон Хопкинс и на други места.
Изведнъж осъзна, че иска да я впечатли. Защо, запита се той и веднага откри отговора в бордеите от своето детство; в евтините киносалони на Долен Ист Сайд. Малкият Дими и филмова звезда.
— Не е зле — кимна тя.
— Не даваме обет за духовна бедност.
Крис усети в гласа му леко раздразнение, сви рамене и се загледа към реката.
— Вижте, аз просто не ви познавам и… — Тя смукна дълбоко, издиша облаче дим, смачка цигарата върху парапета и я хвърли в реката. — Вие сте приятел на отец Дайър, нали?
— Да.
— Много близък?
— Много близък.
— Той разказа ли ви за вечерята?
— У вас?
— У нас.
— Да, каза, че сте земен човек.
Тя не обърна внимание на това.
— Каза ли нещо за дъщеря ми?
— Не, не знаех, че имате дъщеря.
— Тя е на дванайсет. Нищо ли не ви каза за нея?
— Не.
— И не каза какво направи тя?
— Изобщо не я спомена.
— Изглежда, свещениците умеят да си държат езика зад зъбите; така ли е?
— Зависи — отвърна Карас.
— От какво?
— От свещеника.
От дъното на съзнанието му изведнъж се надигна тревожната мисъл за жени с невротично влечение към свещеници; жени, желаещи подсъзнателно и под прикритието на някакъв друг проблем да съблазнят недостъпното.
— Вижте, имах предвид тайната на изповедта. Не ви е позволено да я разкривате, нали?
— Да, така е.
— А извън изповедта? — попита Крис. — Искам да кажа, какво ще стане ако… — Ръцете й трепереха. — Любопитно ми е… аз… Не, наистина искам да знам. Какво става, ако човек, да речем, е престъпник — убиец или нещо подобно, нали разбирате? Ако той се обърне към вас за помощ, трябва ли да го предадете?
Помощ ли търсеше тази жена, или се опитваше да разсее съмненията си в пътя към вярата? Карас знаеше, че някои хора пристъпват към спасението като по крехък мост над бездънна пропаст.
— Ако дойде при мен за духовна помощ, навярно не — каза Карас.
— Няма ли да го предадете?
— Не, но ще се опитам да го убедя, че трябва сам да се предаде.
— А как бихте извършили екзорсизъм?
Карас я изгледа с недоумение и дълго мълча.
— Моля? — каза накрая той.
— Ако някой е обладан от демон, как ще извършите екзорсизъм?
Карас извърна глава настрани, въздъхна и пак я погледна.
— За начало мисля, че трябва да построите машина на времето и да го върнете в XVI век.
Крис се навъси озадачено.
— В какъв смисъл?
— Ами просто това вече не се случва.
— Тъй ли? И откога?
— Откога? Откакто светът научи за психичните заболявания като шизофрения и раздвоение на личността; всички онези неща, които изучавах в Харвард.
— Шегувате ли се?
Гласът на Крис трепереше смутено, безпомощно и Карас веднага съжали за своята нетактичност. Какво ми става, зачуди се той. Беше го изтърсил, без да мисли.
— Мнозина образовани католици, госпожице Макнийл — продължи той с по-мек тон, — вече не вярват в дявола, а колкото до обладаването от демон, откакто постъпих при йезуитите, не съм срещал свещеник, който да е извършвал екзорсизъм. Нито един.
— Почвам да се съмнявам дали наистина сте свещеник промърмори Крис с внезапно горчиво разочарование. — Така де, къде останаха библейските разкази как Иисус прогонвал демоните?