Карас отговори разпалено и спонтанно.
— Вижте, ако Христос бе казал, че тия хора са обикновени шизофреници, каквито навярно наистина са били, сигурно щяха да го разпнат три години по-рано.
— Наистина ли? — Крис вдигна ръка към слънчевите очила и се помъчи да овладее гласа си. — Ще ви кажа, отче Карас, че мой много близък човек вероятно е обладан и се нуждае от екзорсизъм. Ще го направите ли?
Всичко около Карас сякаш изведнъж стана нереално — мостът, колите, сладкарницата на другия бряг и кинозвездата, говореща за екзорсизъм. Докато той се взираше в нея, търсейки отговор, тя свали грамадните си слънчеви очила и Карас изтръпна като видя отчаяната молба в подпухналите, зачервени и трескави очи.
— Отец Карас, става дума за дъщеря ми — прошепна тя. — За дъщеря ми!
— Още една причина да забравите за екзорсизма — меко я увери той.
— Защо? — избухна внезапно тя с пресекващ, писклив глас. — Кажете защо! Господи, не разбирам!
Карас стисна ръката й.
— Първо, защото от това може да стане по-зле.
Крис направи недоверчива гримаса.
— По-зле?
— Да, по-зле. Точно така. Защото ритуалът на екзорсизма съдържа опасно внушение. Той може да посее вярата в демони там, където не е съществувала, или да затвърди предишната мания.
— Но…
— И второ — прекъсна я Карас, — преди да даде разрешение за такъв ритуал, църквата трябва да проведе разследване дали е необходим, а това отнема време. Междувременно вашата…
— Не можете ли да го извършите сам?
Долната устна на Крис леко трепереше, очите й се изпълниха със сълзи.
— Вижте, всеки свещеник има правото да прогонва демони, но трябва да получи разрешение от църквата, а между нас казано, такова разрешение рядко се дава, така че…
— Не може ли поне да я погледнете?
— Разбира се, като психиатър бих могъл, но…
— Тя се нуждае от свещеник! — извика внезапно Крис и лицето й се изкриви от ярост и страх. — Вече я водих при всички проклети психиатри и доктори на света, а те ме отпращат при вас! Сега пък вие ли ме отпращате при тях?
— Но вашата…
— Господи Иисусе, няма ли някой да ми помогне?
Сърцераздирателният вик се разнесе над реката и от тревистите брегове литнаха птици с крясъци и пляскане на криле.
— Боже, нека поне някой да ми помогне! — изстена Крис и разтърсвана от ридания се притисна до Карас. — Моля ви, помогнете ми! Моля ви! Помогнете…
Свещеникът наведе очи към нея и я погали с големите си ръце, а пътниците от спрелите в задръстване автомобили ги зяпаха през прозорците с разсеяно любопитство.
— Разбира се, разбира се — прошепна Карас.
Искаше само да я успокои, да прекрати истерията. Дъщеря ми? Не, самата Крис се нуждаеше от психиатрична помощ.
— Добре, ще я прегледам — каза той. — Ще я прегледам още сега. Хайде, да вървим.
Все със същото чувство за нереалност Карас я остави да го поведе към къщата. Мълчеше и си мислеше, че утре има лекция в медицинския факултет. Трябваше да се приготви.
Докато се изкачваха по стъпалата пред входа, той погледна часовника си. Беше шест без десет и Карас осъзна, че ще изпусне вечерята.
— Отче Карас?
Той погледна Крис. Преди да отвори вратата, тя се поколеба.
— Дали не е по-добре да сте с расо?
Карас я погледна, опитвайки да прикрие дълбоката жалост. В лицето, в гласа й се долавяше детска безпомощност.
— Твърде опасно е — каза той.
— Добре.
Тя посегна пак към вратата и в този миг Карас го усети — хладно, неудържимо предчувствие. То плъзна из вените му като късчета лед.
— Отче Карас?
Той вдигна очи. Крис бе прекрачила вътре.
За един кратък миг на колебание свещеникът не помръдна; после бавно и целенасочено влезе в къщата със странното чувство, че няма връщане.
Чу шум. Отгоре. Дълбок тътнещ глас крещеше сквернословия, заплашваше с гняв, омраза и отчаяние. Карас слисано се озърна към Крис. Тя го гледаше мълчаливо. После тръгна напред. Той я последва по стълбището и по коридора, където Карл стоеше със скръстени ръце и клюмнала глава точно срещу спалнята на Ригън. Отблизо гласът бе тъй мощен, сякаш долиташе от високоговорител. Когато Карл чу стъпките им и вдигна глава, свещеникът зърна в очите му страх и недоумение.