Крис кимна.
— Да, донякъде.
— Добре. А сега си представете, че човешкото тяло е огромен презокеански кораб, а мозъчните клетки са екипажът. Една от тях е капитан на мостика. Но никога не знае какво точно вършат другите в трюма; знае само, че корабът плава по разписание и всичко върви добре. Капитанът сте вие — вашето съзнание. А при раздвоението на личността — може би — една от клетките в трюма се качва на мостика и поема командването. С други думи метеж. Това помага ли ви да разберете?
Крис го гледаше смаяно, без да мига.
— Отче, това е толкова фантастично, че по-скоро бих повярвала в дявола.
— Аз…
— Вижте, нищо не разбирам от тия ваши теории — прекъсна го Крис с глух и напрегнат глас. — Но ще ви кажа едно, отче. Дори да ми покажете идентична близначка на Ригън — същото лице, същият глас, същият мирис, всичко напълно същото — и пак ще позная на мига, че не е тя! Просто ще знам. Ще ми дойде отвътре. И ви казвам, че онова горе не е дъщеря ми! А сега ми кажете какво да направя. — Гласът й трепереше от едва сдържано вълнение. — Кажете ми знаете ли със сигурност, че единственият проблем е в главата й; знаете ли със сигурност, че не се нуждае от екзорсизъм и сте абсолютно уверен, че ритуалът няма да й помогне! Хайде! Кажете, отче! Кажете ми!
Към края тя почти крещеше.
Карас се загледа настрани и дълги секунди мълча. После насочи изпитателен поглед към Крис.
— Ригън има ли плътен глас? — попита той. — Искам да кажа, обикновено.
— Не. Всъщност бих казала, че е висок.
— Смятате ли, че е преждевременно развита?
— Ни най-малко.
— Коефициент на интелигентност?
— Среден.
— Какво чете?
— Основно Нанси Дрю и комикси.
— Сега за начина й на говорене в момента — според вас много ли се различава от обичайното?
— Напълно. Никога не е използвала и половината от тия думи.
— Нямах предвид съдържанието на речта, а стила.
— Стила?
— Как свързва думите в изречението.
— Все още не ви разбирам.
— Имате ли някакви нейни писма? Съчинения? Запис на гласа и би бил…
— Да, имам един запис, в който тя говори на баща си. Искаше да му го изпрати вместо писмо, но така и не го довърши. Искате ли го?
— Да. Ще ми трябват и медицинските й картони, особено протоколите от „Беринджър“.
Крис се загледа настрани и поклати глава.
— Вижте, отче, аз съм минала през всичко това и…
— Да, знам, но аз искам лично да ги прегледам.
— Значи все още сте против екзорсизма?
— Не, само против риска да причиним на дъщеря ви повече вреда, отколкото полза.
— Но сега говорите само като психиатър, нали?
— Не, говоря и като свещеник. Ако поискам от църквата разрешително за екзорсизъм, най-напред ще трябва да представя много убедителни доказателства, че дъщеря ви не страда от обикновено психично разстройство. Плюс данни, които Църквата да признае като признаци за обсебване.
— Какви например?
— Не знам. Ще трябва да проверя.
— Шегувате ли се? Мислех, че сте експерт.
— Няма експерти. Вие навярно знаете за демоничното обсебване много повече от средния свещеник. Кога можете да ми осигурите протоколите от клиниката?
— Ако трябва, ще наема самолет.
— А записът?
Крис стана.
— Ще отида да го потърся.
— И още нещо — добави Карас.
— Какво?
— Тази книга, за която споменахте. Спомняте ли си дали Ригън може да я е прочела преди началото на заболяването?
Крис наведе глава и се замисли.
— Спомням си, че тя четеше нещо в деня преди да започне цялата тази гадост… прощавайте, отче… но не мога да кажа със сигурност. Мисля обаче, че я е прочела. Тоест сигурна съм. Абсолютно сигурна.
— Бих искал да я видя.
— Разбира се. Ще ви я донеса, отче. И записа. Мисля, че е в мазето. Отивам да видя.
Карас кимна разсеяно, гледайки шарките по ориенталския килим. След няколко дълги минути той стана, бавно тръгна към вестибюла и остана да стои в тъмното като в някакво друго измерение. Отгоре долиташе грухтене, после вой на чакал, хълцукане и змийско съскане.