Снимаха само когато слънцето се показваше иззад облаците, но към четири небето окончателно притъмня.
— Бърк, светлината пада — отбеляза тревожно асистент-режисьорът.
— Да, тия шибани облаци плъзнаха по целия свят.
По нареждане на Денингс асистент-режисьорът разпусна екипа до следващия ден.
Крис вървеше към къщи, гледаше тротоара и се чувстваше много изморена. На ъгъла на Трийсет и шеста и улица O тя спря да даде автограф на един стар италиански търговец, който я повика от вратата на своето магазинче. Крис се подписа върху книжен плик за покупки и добави „с най-сърдечни пожелания“. Докато чакаше да отминат колите преди да пресече улица N тя се озърна диагонално към католическата църква с името на някакъв светия. Поддържаха я йезуитите. Беше чувала, че Джон Кенеди я посещавал и там се оженил за Джаки. Опита се да си го представи: Джон Кенеди сред църковни свещи и сбръчкани благочестиви старици; Джон Кенеди, привел глава за молитва. Вярвам… разведряване с руснаците; вярвам, вярвам… Аполо IV сред потракването на броеницата; вярвам във възкресението и вечния живот…
Да. Точно така беше.
По павираната улица изгромоли камион за бира. От каросерията долитаха изкусителни бълбукащи звуци.
Крис пресече на другия тротоар, продължи надолу по улица O и докато минаваше край гимназията „Света Троица“, изотзад я догони някакъв свещеник, бръкнал в джобовете на шушляковото си яке. Млад. Много напрегнат. Небръснат. Малко след като я задмина, той свърна надясно по тясна пресечка към двора зад църквата.
Заинтригувана, Крис спря на пресечката и го проследи с поглед.
Свещеникът вървеше към бяла дървена къщичка. Старата мрежеста врата изскърца и отвътре излезе друг свещеник. Той отривисто кимна на младежа и с наведена глава забърза към входа на църквата. Вратата на вилата пак изскърца и Крис видя трети свещеник. Приличаше… Хей, та това е той! Да, същият, който се усмихна, когато Бърк каза „чука се“! Само че сега изглеждаше много сериозен, когато безмълвно поздрави новодошлия и го прегърна през раменете с благ и някак бащински жест. После въведе младежа вътре и мрежестата врата се затвори с бавно, жалостиво скърцане.
Крис се загледа в обувките си. Беше озадачена. Що за история? Запита се дали йезуитите ходят на изповед.
От далечината долетя глух тътен на гръмотевица. Крис вдигна очи към небето. Щеше ли да завали?… възкресението и вечният живот…
Да. Да, разбира се. Другия вторник. В далечината изпращя мълния. Не ни се обаждай, малката, скъпа, ние ще ти се обадим.
Тя вдигна яката на шлифера и бавно продължи напред.
Надяваше се да завали.
След минута вече си бе у дома. Изтича до тоалетната. После влезе в кухнята.
— Привет, Крис, как мина денят?
До масата седеше красива блондинка на двайсет и няколко години. Шарън Спенсър. Свежа. От Орегон. През последните три години работеше като секретарка на Крис и наставничка на Ригън.
— О, обичайните щуротии. — Крис лениво пристъпи до масата и започна да преглежда пощата. — Има ли нещо вълнуващо?
— Искаш ли другата седмица да вечеряш в Белия дом?
— Де да знам, Марти; на теб какво ти се прави?
— Да се натъпча с шоколад до премаляване.
— Къде е Ригс?
— Долу в детската стая.
— Какво прави?
— Вае. Птица, струва ми се. За теб.
— Да, тъкмо птица ми трябва — промърмори Крис. Тя пристъпи до печката и си наля чаша горещо кафе. — Шегуваше ли се за вечерята?
— Не, разбира се — отвърна Шарън. — В четвъртък е.
— Много народ ли ще има?
— Не. Доколкото разбрах, само петима или шестима.
— Страхотно!
Стана й приятно, но не беше особено изненадана. Всички жадуваха за компанията й: шофьори, поети, професори, крале. Какво харесваха в нея? Жизнеността?
Крис седна до масата.
— Как мина урокът?
Шарън запали цигара и се намръщи.
— Пак имахме трудности с математиката.
— Сериозно? Чудна работа.
— Да, знам. Това й е любимият предмет.
— Ами такава е днешната математика. Господи, аз не бих могла дори да си разваля дребни за автобуса, ако…