Помогнете на един бивш църковен хорист, свети отче!
Йезуитът опипа челото си, после видя, че по пръстите му е полепнала пот. Едва сега забеляза, че е оставил вратата отворена. Отиде да я затвори и взе от лавицата дебелия том на „Римски ритуали“ с червена кожена подвързия — пълен наръчник за църковните молитви и ритуали. С цигара в устните той присви очи от дима и разгърна на общите правила за екзорсизъм, търсейки признаците на обсебване. Отначало ги прегледа набързо, после зачете по-бавно:
… екзорсистът не бива да прибързва с извода, че човекът е обладан от зъл дух; трябва да се увери в признаците, по които обсебването може да бъде отличено от някоя болест, особено с психологичен характер. Признаците за обсебване могат да бъдат следните: способност да се говори или разбира с лекота някакъв чужд език; способност за разкриване на бъдещото и скрити събития; проява на сили, неестествени за възрастта и физическото състояние на субекта; и различни други признаци, които, взети заедно, оформят доказателството.
Карас се замисли, после се подпря на лавицата и дочете инструкциите. Когато свърши, отново се върна на точка 8.
Някои разкриват извършено престъпление.
Леко почукване на вратата.
— Деймиън?
Карас вдигна очи.
— Заповядай.
Беше Дайър.
— Хей, Крис Макнийл опитваше да се свърже с теб — каза влизайки той. — Чухте ли се?
— Кога? Тази вечер ли?
— Не, рано следобед.
— А, да, Джо. Благодаря. Да, чухме се.
— Добре. Просто исках да проверя дали си получил съобщението.
Дребният свещеник обикаляше из стаята, сякаш търсеше нещо.
— Какво ти трябва, Джо? — попита Карас.
— Да ти се намират лимонови дражета? Обиколих цялото общежитие, но никой няма, а умирам да хапна едно-две — печално призна Дайър, продължавайки да обикаля. — Веднъж цяла година слушах детски изповеди и накрая се пристрастих към дражетата. Проклетите хлапета все ми дъхаха през решетката и накрая ме направиха наркоман. — Дайър вдигна капака на кутия от тютюн, пълна наполовина с шамфъстък. — Какво е това? — попита той. — Да не са червиви?
Карас пак търсеше книга на лавицата.
— Слушай, Джо, в момента съм малко зает и…
— Хей, ама тази Крис е много мила жена, нали? — прекъсна го Дайър и се просна удобно на дивана с ръце зад тила. — Видя ли я? Лично, искам да кажа.
— Разговаряхме — отвърна Карас и измъкна един зелен том, озаглавен „Сатаната“, сборник статии на френски теолози. Отнесе го на бюрото. — А сега…
— Скромна. Земна. Непредубедена — размишляваше Дайър, гледайки високия таван. — Може да ми помогне с плановете за след като напуснем църквата.
Карас го изгледа строго.
— Кой напуска църквата?
— Обратните. На тумби. Черното излезе от мода.
Карас поклати глава с развеселен упрек и остави книгите на бюрото.
— Стига, Джо. Запази това за някое шоу в Лас Вегас. Хайде, изчезвай. Имам да подготвям лекция.
— Първо да отидем при Крис Макнийл — не мирясваше младият свещеник. — Имам сценарий за живота на свети Игнаций Лойола. Засега заглавието е „Походът на храбрите йезуити“.
Карас тръсна пепелта от цигарата в пепелника и се намръщи.
— Ще си разкараш ли най-сетне задника, Джо? Чака ме много работа.
— Че кой ти пречи?
— Ти. — Карас започна да разкопчава ризата си. — Ще си пусна един душ и когато се върна, очаквам да те няма.
— Добре де — промърмори Дайър и неохотно смъкна крака от дивана. — Между другото, не те видях на вечеря. Къде яде?
— Не съм ял.
— Глупаво. Расото не е причина да гладуваш.
— Имаме ли касетофон в общежитието?
— Нито касетофон, нито лимонови дражета. Виж в езиковата лаборатория.
— Кой има ключ? Ректорът ли?
— Не, портиерът. За тази вечер ли ти трябва?
— Да — отговори Карас докато закачаше ризата си на облегалката на стола. — Къде да го намеря?
— Искаш ли аз да го потърся, Деймиън?
— Ще го направиш ли, Джо? Наистина съм закъсал.
Карас се изкъпа набързо и се преоблече с панталони и тениска. Като седна на бюрото, откри пакет „Кемъл“ без филтър и два ключа; на единия висеше етикетче ЕЗИКОВА ЛАБОРАТОРИЯ, на другия ХЛАДИЛНИК ТРАПЕЗАРИЯ. Към втория ключ беше прикрепена бележка: По-добре ти, отколкото плъховете или крадливите доминиканци. Карас се усмихни на подписа: Царят на лимоновите дражета. Той бутна бележката настрани, свали ръчния си часовник и го сложи пред себе си на бюрото. Беше единайсет без две минути вечерта.