Карас погледна Уили. Тя изглеждаше изненадана от расото и бялата якичка.
— Къде е госпожа Макнийл, моля?
Уили посочи нагоре.
— Благодаря.
Деймиън тръгна към стълбището. Изкачи се. Видя Крис в коридора. Тя седеше на стол до спалнята на Ригън с клюмнала глава и скръстени ръце. Когато йезуитът се приближи, тя чу шумоленето на расото му, видя го и бързо стана.
— Здравейте, отче.
Карас се намръщи. Под очите й имаше тъмни кръгове.
— Спахте ли? — попита загрижено той.
— Малко.
Карас укоризнено поклати глава.
— Просто не можех — Крис въздъхна и кимна към спалнята. — Цяла нощ не е спряла.
— Повръщане?
— Не. — Крис хвана ръкава на расото му, сякаш се опитваше да го отведе. — Хайде да слезем долу, там ще можем…
— Не. Бих искал да я видя — твърдо възрази Карас.
— Точно сега ли?
Нещо не е наред, помисли си Карас. Крис изглеждаше напрегната. Изплашена.
— Защо не? — попита той.
Крис крадешком се озърна към вратата на спалнята. Гневният, дрезгав британски глас крещеше оттам:
— Проклет наци-и-ист! Нацистко копеле!
Крис наведе глава и се загледа настрани.
— Добре — тихо каза тя. — Влезте.
— Имате ли касетофон? — попита Карас. — Нали разбирате, портативен.
Крис вдигна глава.
— Да, отче. Защо?
— Ако обичате, донесете го в спалнята. Вземете и празна касета.
Крис го изгледа с внезапна тревога.
— Защо? Чакайте малко! Искате да запишете Ригън?
— Важно е.
— Изключено, отче! В никакъв случай!
— Вижте, трябва да сравня структурата на речта — рязко я прекъсна Карас. — Това може да докаже на църковните власти, че дъщеря ви наистина е обсебена.
Изведнъж двамата трепнаха от шумния порой ругатни, насочен към Карл, който излизаше с пребледняло лице от спалнята на Ригън. В ръцете си стискаше торба с мръсни пелени и спално бельо. Той затвори вратата и неуморният глас заглъхна.
— Преоблече ли я, Карл? — попита Крис.
Икономът плахо прехвърли поглед към Карас и пак към нея.
— Да — отвърна с усилие той и бързо тръгна по коридора към стълбището.
Крис се заслуша как стъпките му бързо слизат надолу и когато стихнаха, отново се обърна към Карас. Раменете й безсилно провиснаха.
— Добре, отче — примирено изрече тя. — Ще ви го пратя.
Рязко се завъртя и изтича по коридора.
Карас я гледаше с недоумение. Какво криеше тя? Нещо. После забеляза внезапната тишина, пристъпи до вратата на спалнята, отвори я, влезе, затвори зад себе си и се обърна напред.
Очите му се разшириха от ужас пред изпитото, костеливо същество на леглото, което го наблюдаваше с напрегнат, подигравателен поглед. Очите му бяха пълни с лукавство, омраза и което бе най-страшното — с чувство на върховна власт.
Карас пристъпи към леглото, приведе се и се вслуша в тихото къркорене на изпразнени черва.
— О, здрасти, Карас — сърдечно го поздрави Ригън.
— Здравей — отговори спокойно свещеникът. — Как се чувстваш?
— В момента съм много щастлив да те видя. Да. Много щастлив. — Дългият белезникав език провисна навън, а очите нагло се вгледаха в Карас. — Виждам, че си в работно облекло. Много добре. — Ново къркорене. — Малко смрад няма да ти попречи, нали, Карас?
— Ни най-малко.
— Лъжец.
— Дразнят ли те лъжите?
— Само донякъде.
— Но дяволът обича лъжците.
— Само изпечените, драги ми Карас, само изпечените. А и кой ти каза, че съм самият дявол?
— Не беше ли ти?
— О, може и да съм го казал. Може. Не съм добре. Между другото, повярва ли ми?
— Да, повярвах ти.
— Тогава приеми моите извинения. Заблудил съм те. Всъщност съм просто един клет изтормозен демон. Един от дяволите. Разликата е тънка, но много важна за нашия отец в ада. Грозно звучи това — ад. Подхвърлих му да променим името на Шотландско измерение, но той никога не ме слуша. Хей, Карас, нали няма да му кажеш, че съм се представял за него? Ще си мълчиш, нали? Когато го видиш.