— С един от нашата компания.
— Демон?
— Надценяваш го. Думата демон означава „мъдрец“. Той е тъп.
Йезуитът наостри уши.
— О, така ли? И на какъв език демон означава „мъдрец“?
— На гръцки, разбира се.
— Говориш ли гръцки?
— Перфектно.
Един от знаците, помисли развълнувано Карас. Тя говори на непознат език! Не беше се надявал на такъв късмет.
— Pos egnokas hoti presbyteros eimi? — бързо попита той на старогръцки.
— Не съм в настроение, Карас.
— А, добре. Значи всъщност не можеш…
— Казах, че не съм в настроение!
Карас погледна настрани, после пак се обърна към леглото и попита любезно:
— Ти ли отвори чекмеджето?
— Да, уверявам те, Карас.
Карас кимна.
— Много впечатляващо. Трябва да си наистина много мощен демон.
— О, такъв съм, вкусно залъче, такъв съм. Между другото, забеляза ли, че понякога говоря досущ като пародия на онзи лицемер, Клайв Стейпълс Луис?
Съществото избухна в дрезгав, задавен смях. Карас го изчака да млъкне.
— Да, много интересно. Но сега да си поговорим за фокуса с чекмеджето.
— Какво?
— Невероятен е. Питах се, дали можеш да го повториш.
— Като му дойде времето.
— Защо не сега?
— Ами нали трябва да ти оставим някакъв повод за съмнение! Да, колкото да осигурим крайния резултат. — Демоничната личност се изкиска злорадо. — Ах, какво новаторство — да атакувам чрез истината! Да, радостна изненада!
Карас го гледаше и ледените пръсти отново докоснаха тила му. Защо пак този страх, запита се той. Защо?
— Заради мен — изрече Ригън с грозна усмивка.
Карас се поколеба, после бързо прогони съмнението: В това състояние може да е способна на телепатия.
— Можеш ли да ми кажеш какво мисля в момента?
— Драги ми Карас, отегчително е да чета мислите ти.
— О, значи не можеш да четеш мисли. Това ли ми казваш?
Ригън извърна глава и разсеяно подръпна чаршафа.
— Приеми го както си искаш — глухо каза тя. — Както си искаш…
Настана тишина. Карас слушаше как скърца двигателят на касетофона, чуваше задавеното дишане на Ригън. Реши, че трябва да запише още от речта й в това състояние и се приведе напред, демонстрирайки интерес.
— Ти си безкрайно интересно създание — каза сърдечно той.
Ригън се ухили.
— Подиграваш ли ми се?
— Не, наистина! Бих искал да чуя повече за миналото ти. Така и не ми каза кой си.
— Глух ли си? Казах ти. Дявол съм.
— Да, знам, но какъв точно дявол? Как се казваш?
— Какво те вълнува името, Карас? Сериозно! Добре де, наричай ме Хауди, щом така ще ти е удобно.
— А, разбирам! Ти си капитан Хауди, приятелят на Ригън!
— Много близък приятел, Карас.
— Наистина ли? Тогава защо я измъчваш?
— Защото съм неин приятел. На прасенцето му харесва.
— Харесва? Не говориш логично, капитан Хауди. От къде на къде Ригън ще иска да я измъчваш?
— Питай нея!
— Ще й позволиш ли да отговори?
— Няма!
— Тогава какъв смисъл има да питам?
— Никакъв! — В очите на дявола заблестя диво злорадство.
— С кого разговарях по-рано? — попита Карас.
— Стига де, вече ме пита за това.
— Знам, но ти не отговори.
— Просто още един добър приятел на сладки прасенца.
— Може ли да говоря с него?
— Не. Той сега е зает с майка ти. Тя му смуче патката до космалаците, Карас. До корена! — Глух, басов смях. — Страхотен език. Меки устни.
Карас усети как в гърдите му се надига ярост и после смаяно осъзна, че гневът му е насочен не към Ригън, а към демона. Към демона! Той опита да се успокои, пое си дълбоко дъх, после стана, извади от джоба си изящно шишенце и махна запушалката.
Ригън го гледаше боязливо.
— Какво държиш? — избъбри дрезгаво тя.
— Не знаеш ли? Това е светена вода, дяволе — отговори Карас.
И докато Ригън пищеше и се дърпаше от ремъците, той започна да я пръска със съдържанието на шишенцето.
— Ох, пари! Пари ме! — крещеше гърлено Ригън и се мяташе в ужас и болка. — Престани, престани, скапано отче! Престаниииии!