— Можете ли да ми услужите за малко с колата си? — попита той.
Крис унило се загледа настрани.
— И с живота си съм готова да ви услужа — промърмори тя. — Само я върнете до четвъртък. Може да ми потрябва.
Карас погледна с болка безсилно клюмналата й глава. Копнееше да я хване за ръката и да я увери, че всичко ще бъде наред. Но не можеше. Не вярваше.
Крис стана.
— Сега ще ви донеса ключовете.
И тя се отдалечи тихо като безнадеждна молитва.
Карас се върна пеш до стаята си в общежитието, където бе оставил касетофона на Крис, взе касетата със записа на Ригън и отново излезе на улицата, където беше паркирана колата на Крис. Докато сядаше зад волана, той чу Карл Енгстрьом да го вика от прага на къщата.
— Отче Карас!
Карас се обърна. Обличайки в движение черно кожено яке, Карл тичаше към него и махаше с ръка.
— Отче Карас! Чакайте малко!
Карас се пресегна да свали дясното стъкло и Карл приведе глава към прозореца.
— Накъде отивате, отче?
— Към Дюпон Съркъл.
— Чудесно. Ще вземете ли и мен, отче, моля ви? Нали може?
— С удоволствие, Карл. Качвайте се.
Карас включи двигателя.
— Госпожа Макнийл е права, Карл — каза той. — Би било добре всички да излизате от време на време.
— Да, и аз така мисля. Отивам на кино, отче.
— Много добре.
Карас превключи на скорост и потегли.
Известно време пътуваха мълчаливо. Карас напрегнато търсеше отговори. Обсебване? Невъзможно! Светената вода!
И все пак…
— Карл, добре ли познавахте господин Денингс?
Седнал вдървено и загледан право напред, Карл отговори:
— Да, познавах го.
— Когато Ригън… когато тя сякаш се превръща в Денингс… имате ли усещането, че наистина е той?
Тежко мълчание. После глух и безизразен отговор:
— Да.
Повече не си казаха нито дума чак до Дюпон Съркъл, където спряха на светофара. Карл отвори вратата.
— Ще сляза тук, отче.
— Наистина ли? Тук?
— Да, оттук хващам автобус. — Той слезе от колата, приведе се към отворената врата и каза:
— Благодаря, отче Карас. Много благодаря.
— Сигурен ли сте, че не искате да ви откарам? Имам време.
— Не, не, отче! Така е добре! Много добре!
— Желая ви приятно гледане.
— Непременно, отче! Благодаря!
Карл затвори вратата, прекрачи на тротоара и зачака зелена светлина. Когато Карас потегли, той проследи с поглед червения ягуар, докато колата изчезна зад ъгъла на Масачузетс авеню. Светна зелено и той изтича към автобуса, който тъкмо наближаваше спирката. Качи се, по някое време смени автобуса и накрая слезе в северозападната част на града, където повървя три пресечки и влезе в една порутена жилищна кооперация. В подножието на тъмното стълбище спря, усещайки остри миризми на евтина кухня. Някъде горе проплака дете. Изпод една дъска на пода изскочи хлебарка и хукна на зигзаг, и в този момент цялото същество на едрия, флегматичен иконом сякаш рухна. Но после той се опомни, тръгна напред, хвана парапета и започна да се изкачва по скърцащите дървени стъпала. Всяка стъпка отекваше в ушите му като горчив упрек.
На третия етаж Карл тръгна към вратата в тъмния край на коридора и за момент постоя там с ръка на рамката. Погледна стената — олющена боя, драсканици, надпис Пит и Шарлот, отдолу дата и сърце, пресечено от тънка назъбена пукнатина в мазилката. Карл натисна звънеца и зачака с наведена глава. От дълбините на апартамента се чу скърцане на пружини. Глухо мърморене. Някой се зададе с неравни стъпки — тътрене на ортопедична обувка — и изведнъж вратата се открехна, доколкото позволяваше предпазната верига; през пролуката надникна навъсено жена по розов комбинезон, с цигара в ъгълчето на устните.
— А, ти си бил — каза гърлено тя и свали веригата.
Карл срещна погледа на тия очи, които ту бяха остри като стомана, ту се превръщаха в бездънни кладенци, пълни с отчаяние, болка и упрек; зърна печално извитите устни и опустошеното лице на едно момиче, погребало младостта и красотата си в стотици евтини хотелски стаи, в хиляди пробуждания от сънища за изгубената невинност.
— Кажи му да се пръждосва! — долетя от апартамента пиянски глас. Приятелят.
Момичето извърна глава.
— Млъквай, задник, това е татко! — Тя се обърна към Карл.