— Тате, той е пиян. По-добре не влизай.
Карл кимна.
Хлътналите очи гледаха как ръката му бърка в задния джоб за портфейла.
— Как е мама? — попита тя и засмука цигарата, продължавайки да следи как ръцете отварят портфейла и отброяват банкноти по десет долара.
— Добре е — кимна Карл. — Майка ти е добре.
Докато й подаваше парите, тя се разкашля конвулсивно и закри устата си с длан.
— Проклети цигари! Трябва да ги откажа, по дяволите!
Карл видя белезите от игла по ръката й; усети как банкнотите се изплъзват от пръстите му.
— Благодаря, татко.
— Господи, какво се мотаеш там? — изръмжа мъжът от стаята.
— Слушай, татко, дай да приключваме. Бива ли? Нали го знаеш какъв е понякога.
— Елвира…! — Карл внезапно посегна през пролуката и стисна ръката й. — В Ню Йорк са открили клиника! — умолително прошепна той.
Дъщерята му намръщено се помъчи да издърпа ръка.
— Татко, пусни ме!
— Аз ще те пратя там! Те ще ти помогнат! Няма да идеш в затвора! Това е…
— Боже мой, стига, татко! — дрезгаво възкликна тя и се изтръгна от хватката му.
— Не, моля те!
Дъщеря му затръшна вратата.
Застанал безмълвен и неподвижен сред задушната, изпонадраскана гробница на надеждите си, швейцарският иконом дълго гледа стената с невиждащ поглед, докато накрая скръбно наведе глава.
От апартамента долетя приглушен разговор, после циничен женски смях, който премина в кашлица. Карл се обърна.
И замръзна от смайване.
— Може би сега ще си поговорим, господин Енгстрьом? — изсумтя Киндерман. Той стоеше сред коридора с ръце в джобовете на палтото си и гледаше Карл с печални очи. — Да, мисля, че сега можем да си поговорим.
2
Карас работеше на една маса в кабинета на Франк Миранда — възпълният, стар декан на Института по лингвистика и езици. След като подбра откъси от двата записа и ги прехвърли на отделна касета, Карас включи касетофона и двамата чуха в слушалките си трескавите, несвързани брътвежи на Ригън. След края на записа той свали слушалките и попита:
— Какво е това, Франк? Може ли да е език?
Седнал със скръстени ръце на ръба на бюрото си, Миранда гледаше пода и се мръщеше озадачено.
— Не знам — каза той и поклати глава. — Шантава работа. — Озърна се към Карас. — Откъде го взе?
— Работя по случай с раздвоение на личността.
— Шегуваш се! Свещеник?
— Не мога да кажа.
— Да, разбирам.
— Е, Франк, ще го направиш ли?
Миранда замислено се загледа настрани, свали очилата с рогова рамка и ги прибра в нагръдното джобче на сакото си.
— Не, никога не съм чувал подобен език. Но… — Той се намръщи леко и отново погледна Карас. — Ще го пуснеш ли пак?
Карас превъртя касетата, пусна я отново и накрая попита:
— Някакви идеи?
— Е, трябва да кажа, че има ритъма на език.
В очите на йезуита внезапно припламна надежда, но той упорито я прогони.
— Но не мога да позная езика, отче — продължи деканът. — Древен ли е или съвременен?
— Не знам.
— Защо не вземеш да ми оставиш касетата, отче? Ще я прегледам по-внимателно заедно с момчетата. Може някой от тях да знае повече.
— Би ли направил копие, Франк? Иска ми се да задържа оригинала.
— Да, разбира се.
— А междувременно разполагам с още един запис. Имаш ли време?
— За теб винаги. Какъв запис?
— Франк, ако ти дам образци от речта на двама души, можеш ли чрез семантичен анализ да кажеш дали само един човек е способен да говори по двата начина?
— Мисля, че да. Да, разбира се. Съотношението в употребата на определени символи е един от най-добрите начини. Ако разполагаме със запис на повече от хиляда думи, можем да изчислим колко често се срещат едни или други части на речта.
— И би ли нарекъл подобно заключение убедително?
— Разбира се. Почти сто процента. Виждаш ли, тия тестове разкриват всяка разлика в основния речников запас. Не толкова в думите, колкото в тяхното изразяване; в стила. Наричаме го „индекс на разнообразието“. Крайно озадачаващо за лаиците, точно както на нас ни се иска. — Деканът се усмихна лукаво. После кимна към касетата в ръцете на Карас. — Значи на тази касета е гласът на другия човек?