— Сигурен ли сте, че буквата беше „А“? Да не би да е било „АА“ или „АБ“?
— Не, само „А“, сигурен съм. Имам отлична зрителна памет.
— Това е великолепно — отбеляза Рьон. — Де да имахме винаги такива свидетели.
— Точно така. Четохте ли „Аз съм фотоапарат“? От Ишерууд.
— Не съм я чел — отговори Рьон.
Смрачаваше се. Стен Шьогрен стана и запали лампата зад креслото на Рьон и отново седна.
— Е, да продължим — рече Рьон. — Искахте да ми опишете хората от колата.
— О, да, но когато им обърнах внимание, само единият беше в нея.
— А другият?
— Другият стоеше на тротоара, отворил задната врата. Едър, по-висок от мен мъжага. Не че беше пълен, а здрав, силен на вид. На години горе-долу като мен — тридесет, тридесет и пет, с дълги коси, миши цвят. Панталоните черни, изгладени, клоширани, ризата също черна, лъскава такава, отпред разкопчана и май че на шията имаше верижка с някакво сребърно медальонче. Мутрата му загоряла, почти червена. Когато тази мома — ако разбира се, е било мома — дотича, той разтвори широко вратата, за да може да се метне в колата, хлопна я, а самият той седна отпред и автомобилът потегли със страшна скорост.
— В каква посока? — попита Рьон.
— Те завиха и се понесоха към Мариатогрег.
— Така. Ясно… А вторият? Вторият мъж?
— Той седеше зад волана и аз не можах да го видя добре. Но ми се стори по-млад, не повече от двадесетгодишен. И слаб някак си, бледен. Бяла риза с къси ръкави, а ръцете мършави-мършави. Косите черни, доста дълги и мръсни, като че ли. Мазни. Също с черни очила. А, спомням си още нещо — на лявата му ръка имаше широка черна каишка, сигурно часовник.
С чаша в ръка Шьогрен се облегна назад.
— Май че разказах всичко, което си спомням — завърши той. — А може и да съм забравил нещо?
— И това е достатъчно — каза Рьон. — Ако си спомните още нещо, свържете се с нас. Ще заминавате ли някъде?
— За съжаление, не. Сега съм в отпуск, но без пари къде да ида. Ще се мотая из къщи.
Рьон допи бирата си и стана.
— Чудесно. Може да се наложи пак да ни потрябва вашата помощ.
Шьогрен също стана и двамата се спуснаха на първия етаж.
— Отново ли ще трябва да разказвам всичко — попита той. — По-добре да бяхте ме записали на магнетофон и всичко щеше да е наред.
Шьогрен отвори вратата и Рьон излезе.
— О, не, най-вероятно ще ни потрябвате за разпознаването на тези юнаци, когато ги пипнем. А може и да ви поканим, за да ви покажем някоя и друга снимка.
Те се ръкуваха и Рьон добави:
— Впрочем, бъдещето ще покаже. Може и да не ви безпокоим повече. Благодаря за бирата.
— Моля ви. ако ви потрябвам, с удоволствие ще ви помогна.
Докато Рьон отиваше към колата си, Стен Шьогрен стоеше на входа и му махаше приветливо с ръка.
IX.
С редки изключения, професионалистите, които се борят с престъпността, са такива хора като всички останали. И даже при изпълнението на сериозни и отговорни задачи те понякога са способни на обикновени човешки емоции. Например могат да се вълнуват и да преживяват, когато им предстои да се запознаят с доказателства от първостепенна важност.
Членовете на специалната група за борба с банковите обири и високопоставените самозвани гости седяха като на тръни. Светлината в залата беше намалена и всички гледаха към правоъгълния екран. Всеки момент ще започне прожекцията на живите картинки, които разказват за нападението на Хурнсгатан. Присъстващите ще видят със собствените си очи въоръжения обир, убийството и персоната, която вечерните вестници вече бяха кръстили „смъртоносната бомба в пола“ и „русата красавица с тъмни очила и пистолет в ръка“. По тези и други все такива оригинални епитети се виждаше, че репортерите поради липса на собствена фантазия черпеха вдъхновението си един от друг.
Такава беше традицията: на страниците на вечерните вестници жените, замесени в крупни престъпления, винаги се рисуваха като някакви прекрасни балерини.
Прожекцията на заветните кадри можеше да се състои и по-рано, но техниката, както винаги, изневери, нещо в касетата беше заяло и в лабораторията трябваше доста да поработят, за да не повредят лентата. Най-сетне бяха я извадили и проявили, без даже да повредят перфорацията й. Според техниците всичко било великолепно.
— Е, с какво ще ни зарадват днес — обади се Ларсон, сякаш предчувстваше нещо. — Май ще е Уолт Дисни, нещо за Патаран.
— Предпочитам да е за тигърчето — отговори му Колберг.
— Разбира се, някой би предпочел и „Партайтаг в Нюрнберг“2 — отвърна Гюнвалд Ларсон.