Той намери отвертка и шило, но тя го спря:
— Не е толкова бързо. Вземи си чаша и сядай при нас. Виж какви кифли е изпекла Ана.
Той седна и се зае с една прясна кифла, слушайки разсеяно разговора им, но затова пък в мозъка му сякаш се включи магнетофон, който възпроизвеждаше съвсем друг разговор, станал преди единадесет дни.
Разговор в един от коридорите на Стокхолмския градски съд, състоял се във вторник, четвърти юли, хиляда деветстотин седемдесет и втора година.
МАРТИН БЕК: Значи вие избихте шплинтите на пантите, отворихте вратата и след това влязохте в жилището?
КЕНЕТ КВАСТМУ: Точно така.
МАРТИН БЕК: Кой влезе пръв?
КЕНЕТ КВАСТМУ: Аз. Кристиансон вървеше след мен.
МАРТИН БЕК: Какво направи, когато влезе, по-подробно?
КЕНЕТ КВАСТМУ: В стаята беше полутъмно, но аз видях на пода трупа, на два-три метра от прозореца.
МАРТИН БЕК: По-нататък. Помъчи се да си спомниш всичко подробно.
КЕНЕТ КВАСТМУ: В стаята не можеше да се диша. Аз заобиколих тялото и отидох до прозореца.
МАРТИН БЕК. Прозорецът беше ли затворен?
КЕНЕТ КВАСТМУ: Да. И щорите бяха спуснати. Исках да ги вдигна — не поддадоха. Пружината беше повредена. Но все пак трябваше да се отвори прозорецът, за да се проветри.
МАРТИН БЕК: И какво направи ти?
КЕНЕТ КВАСТМУ: Просто издърпах щорите встрани и отворих прозореца. След това навихме щорите и наместихме пружината. Но това беше по-късно.
МАРТИН БЕК: Прозорецът беше ли затворен?
КЕНЕТ КВАСТМУ: Да, във всеки случай едното сюрме беше закачено за куката. Аз го повдигнах и отворих прозореца.
МАРТИН БЕК: Спомняш ли си какво беше това сюрме. Горното или долното?
КЕНЕТ КВАСТМУ: Не мога да кажа точно. Май че горното. За долното не си спомням. Струва ми се, че него също го отворих… Не, не помня.
МАРТИН БЕК: Но ти си убеден, че прозорецът е бил затворен отвътре?
КЕНЕТ КВАСТМУ: Разбира се, уверен съм. Сто процента.
Рея побутна леко Мартин Бек с крак.
— На кого казват да си вземе още една кифла.
— Рея, имаш ли добър фенер? — попита той.
— Намира се. Виси на пирон в килерчето.
— Ще ми го дадеш ли за малко?
— Разбира се, вземи го.
— Сега трябва да изляза, но ще се върна бързо и ще поправя вратата.
Той взе фенера, извика такси по телефона и отиде право на Бергсгатан. Постоя няколко минути на тротоара, като гледаше през улицата към прозореца на третия етаж.
После се обърна. Пред него се издигаше обраслият с храсти стръмен каменист склон на Крунобергския парк.
Мартин Бек се заизкачва по склона, докато не се изравни с прозореца. Разстоянието беше най-много двадесет и пет метра. Извади от джоба си химикалка и се прицели в тъмния правоъгълник. Щорите бяха спуснати; полицията беше забранила на негодуващия собственик да дава до второ нареждане под наем квартирата.
Мартин Бек направи няколко крачки ту в едната, ту в другата страна, докато не намери най-доброто положение. Той не се смяташе за отличен стрелец, но не се съмняваше, че ако в ръката си държеше не химикалка, а автоматичен пистолет 45-и калибър, би успял да уцели човек, който е застанал зад този прозорец.
И при това да остана незабелязан. Разбира се, в средата на април растителността е по-ниска, но все пак можеш да се стаиш така, че никой да не ти обърне внимание. Той още веднъж провери кое място е най-удобно за стрелба и пристъпи към издирването. Започна отдясно — почти всички автоматични пистолети изхвърлят гилзата надясно, обаче далечината и направлението са различни. Работата беше доста бавна. Понякога трябваше да светва и фенерчето.
Но Мартин Бек се беше настроил още от самото начало да търси дълго.
Той намери гилзата чак след час и четиридесет минути. Тя беше паднала между два камъка — издраскана, мръсна. От пролетта бяха паднали доста дъждове. И кучета бяха бродили тук, пък и хора навярно са я тъпкали, търсейки подходящо място, за да изпият банка бира.
Той измъкна месинговото цилиндърче от цепнатината, загърна го с носната си кърпа и го сложи в джоба.
След това тръгна наляво по Бергсгатан. Недалеч от зданието на градския съд хвана такси и стигна до криминалистичната лаборатория.
Работният ден беше вече свършил и трябваше доста да се пазари, за да приемат поне находката му. В края на краищата той се наложи, положи гилзата в пластмасова кутия и внимателно попълни картончето.
— Разбира се, това е безумно срочно — каза лаборантът.
— О, не — отвърна Мартин Бек. — Съвсем не е срочно. Когато имате време, погледнете я, ако не ви затруднява.
Той още веднъж погледна гилзата. Смачкана, мръсна, неугледна — какво може да се получи от нея…