Колберг, Рьон и Гюнвалд Ларсон седяха мълчаливо, в пози, които изглеждаха като пародии на Роденовия мислител.
На вратата се почука и в кабинета влезе Мартин Бек.
— Здравейте — каза той.
— Здравей — отвърна Колберг.
Рьон кимна. Гюнвалд Ларсон изобщо не реагира.
— Какво сте провесили носове.
Колберг погледна приятеля си.
— Сигурно има причина. Затова пък ти си доста бодър. Просто не може да те познае човек. На какво дължим внимание? Тук никой не идва доброволно.
— Смятай ме за изключение. Ако не греша, при вас тук се намира един оригинал на име Мауритсон.
— Тук е — потвърди Рьон. — Убиецът от Хурнсгатан.
— За какво ти е? — подозрително попита Колберг.
— Искам да се видя за малко с него.
— За какво?
— Да си побъбрим малко, ако е възможно.
— Не виждам ползата — каза Колберг. — Той говори всичко, но не и това, което трябва.
— Отрича?
— Изцяло. Но той е разобличен. Намерихме в къщата му дрехите, с които е действувал. Намерихме и оръжието, с което е извършено убийството. Пистолетът е неопровержимо доказателство.
— По какъв начин?
— Серийният номер е изтрит. Браздите по метала са направени от пилата, която намерихме в чекмеджето на нощното му шкафче. Потвърждава се от микрофотоснимката. Изцяло. А той отрича нагло.
— Аха — каза Рьон. — Свидетелите също го познаха.
— Да… — Колберг замълча, натисна няколко копчета на телефона и се разпореди.
— Сега ще го доведат.
— Къде мога да поговоря с него? — попита Мартин Бек.
— Ако искаш в моя кабинет — предложи Рьон.
— И, моля те, пази тази мърша — процеди Гюнвалд Ларсон. — Нямаме си друга.
… Мауритсон се появи след пет минути в белезници, придружен от цивилен агент.
— Това май е излишно — отбеляза Мартин Бек. — Ние само малко ще си поприказваме. Свалете белезниците и почакайте зад вратата.
Агентът свали белезниците. Мауритсон разтърка с досада дясната си китка.
— Моля, седнете — каза Мартин Бек.
Мартин Бек виждаше за първи път Мауритсон и забеляза, че арестуваният явно не е на себе си, нервите му бяха напрегнати до краен предел, психиката беше на границата на пълно разстройство. Може би го бяха били. Едва ли. На убийците често е свойствена неуравновесеност на характера и след като ги заловят, те лесно се разкисват.
— Това е някакъв мръсен заговор — започна Мауритсон със звънтящ глас. — Подхвърлиха ми купчина фалшиви улики — или полицията, или някой друг. Мене и в града ме е нямало, когато са ограбили тази дяволска банка, но даже и собственият ми адвокат не ми вярва. Какво трябва да правя аз сега, кажете, какво?
— Вие казвате — подхвърлили?
— А как да го наречеш другояче, когато полицията нахлува в къщата ви, поставя очила, перуки, пистолети и какво ли още не, а след това се преструва, че ги е намерила у вас? Кълна се, че не съм ограбвал никакви банки. А моят адвокат, даже той казва, че работата ми е спукана. Какво искате от мен? Да си призная убийство, от което нямам понятие? Скоро ще полудея.
Мартин Бек натисна незабелязано копчето под бюрото. Новата писмена маса на Рьон беше снабдена предварително с вграден магнетофон.
— Аз изобщо не се занимавам с това дело — каза Бек.
— За какво тогава съм ви притрябвал?
— Да си поговорим за едни други работи.
— Какви са пък сега тия други работи?
— За една история, която, както ми се струва, ви е доста добре известна. Началото й е през март 1966. Започва със сандък испански ликьор.
— Какво, какво?
— Пред мен са всички документи. Вие съвършено легално сте внесли сандък ликьор. Оформили сте го в митницата. Платили сте митото. И не само митото, но и застраховката. Така ли е?
Мауритсон не отговори. Мартин Бек вдигна очи от книжата пред себе си и видя, че той беше разтворил уста от изненада.
— Но работата се състои в това, че товарът изобщо не е стигнал до вас. Ако не греша, станал е нещастен случай и при превозването сандъкът се е разбил.
— Така е. Само че аз не бих нарекъл това нещастен случай.
— Да, тука вие май сте прав. Лично на мен ми се струва, че един от работниците в склада на име Свярд умишлено е разбил сандъка, за да си присвои ликьора.
— Изглежда, точно така е станало.
— Хм-м-м… Разбирам, че ви е дошло до гуша от това, което става с вас тук. Може би съвсем не ви се иска да се ровим в това старо дело?
Мауритсон мисли дълго, преди да отговори.
— Защо пък? За мен ще е полезно да поприказваме за това, какво е било в действителност. Иначе, ей богу, ще полудея.