Латимър замахна към главата му, но пропусна. Морган веднага замахна с крак, за да го ритне в слабините, но онзи успя в последния момент да се извърти на една страна и да го срита в бедрото. Веднага изръмжа, по-ско-ро бесен, отколкото от болка.
— Сега ще се ритаме, така ли? Сега ще ти покажа ритане.
Това беше грешка, защото беше твърде тежък, за да е бърз с краката. Но човек не трябваше да попада под ритниците му. Големите му крака и тежки ботуши можеха да размажат човек като пиленце. Тръгна към Морган, Като се опитваше да го притисне към стената. Замахна отново, но Морган се наведе и юмрукът му попадна в дървената стена, от което кожата на кокалчетата му се сцепи и от ръката му закапа кръв. Морган чу тихо припукване, което показваше, че кокалчетата му са счупени, но мъжът или беше много пиян, или много ядосан, за да почувства болка. Но го почувства, когато все пак успя да стовари юмрука си в главата на Морган. Ударът не беше силен и Морган се задържа на крака, но Латимър изрева ОТ внезапната болка, която най-после достигна до мозъка му. Това въобще не го накара да се откаже. Веднага смени гарда и започна да пристъпва напред, като държеше свита лявата си ръка. Явно умееше да борави еднакво добре и с двете, защото стойката му беше добра и се движеше все още пъргаво.
Морган направи още една крачка назад, като си мислеше къде, по дяволите, е все пак охраната. Тълпата все още ревеше, другите двама също, защото и те се бяха настървили за бой. Всички свиркаха, викаха и очакваха действие от негова страна. Почувства се като глупак, хванат в капан, който трябваше да се справи с неприятностите, за да го оставят на мира.
Като отстъпваше, се блъсна в един стол. Мигновено дясната му ръка хвана здраво дръжката и той замахна отстрани с него. Латимър все още вървеше след него и не можа да се опази от удара, който попадна встрани в черепа му. Морган вложи цялата си сила и този път имаше ефект. Дебелакът постоя изправен за миг, след това се строполи на земята.
Изведнъж някой от тълпата се развика.
— Гледайте! Гледайте! — Веднага друг глас се намеси:
— Господи! Пак неприятности!
Двама здрави мъже с лица на платени бойци си проправяха път през крещящата тълпа. И двамата носеха по къса стоманена тръба, гладки и лъщящи. Латимър все още лежеше на земята като чувал картофи.
— Вън — каза тихо единият от двамата на Морган.
— Да, сър, веднага излизаме — отвърна той. — Хайде, момче.
С тези думи се обърна, но не беше направил и крачка, когато усети, че някой го сграбчва за ризата и панталона и усети как го засилват през вратата.
След себе си дочу вика на момчето:
— Само ме докоснете и ще ви пръсна главите, мамка ви.
Морган тъкмо се изправяше, когато момчето излезе спокойно навън, а след него излетя и Латимър и тупна на улицата с тъп звук. Междувременно двамата му приятели бяха успели да се измъкнат, но сега се появиха и се спряха до дебелака.
Морган започна да изтупва прахта от дрехите си. Добре, че нямаше никакво счупване. Хората вече бяха изгубили интерес — сбиванията бяха толкова чести в Левистон, че бяха интересни само докато траеха. Помисли си какво ли щеше да каже генералът, ако го зърне сега. Надяваше се, че и Лаура не е наблизо, за да злорадства. Засмя се на глас.
— Какво е толкова смешното? — попита Тикнор.
— Нищо — отвърна той. — Просто ми е смешно.
— Не виждам нищо смешно във всичко това. Ако не беше ударил дебелия тъпанар, вече щеше да лежи студен.
Морган започна да усеща болката по лицето си, едната половина го смъдеше и като че ли започваше да му излиза цицина.
— Нямаше смисъл да го застрелваш. Латимър просто беше пиян, а и не беше въоръжен. Ако беше го убил, щеше да увиснеш на въжето.
Момчето вдигна шапката от земята му.
— Все едно: той нямаше право да прави това.
Морган отупа шапката си и я сложи на главата си.
— Разбира се, че не беше правилно, но не може да убиваш всеки, който те закачи, тогава няма да стигнат гробищата за всички. Ти си прекалено нервен за това оръжие, момче, но и прекалено добър. Затова, ако наистина се наложи, може да го използваш, но не и за такива дребни неприятности.