Мъртвите индианци лежаха в прахта под горещото слънце. Нямаше да мине много време, преди да започнат да се разлагат. Индианката, както и да се казваше, не искаше да погледне към тях. Това е добре, помисли си той. Мисията все пак я беше цивилизовала достатъчно, за да я накара да се плаши от смъртта.
Допрял дулото до главата й, той каза:
— Моят приятел откри гроба, на свещеника. Кой го уби и за какво? Къде са пушките? Какво стана с другите? Отговори ми веднага или ще ти пусна един куршум в главата. Това не е просто заплаха, ще го направя, без окото ми да мигне.
— Може ли да се изправя?
— Остани така, както си, и започвай да говориш. И пак ти казвам: или ще говориш, или ще умреш.
Момчето стоеше до нея и я зяпаше открито, но не казваше нищо.
— Бягащия вълк уби свещеника — започна тя. По лицето й се стичаше пот и капеше от брадичката й. Въобще не приличаше на гордата смела индианка, каквато искаше да се представи. Нещо повече — пред тях стоеше една изплашена жена, която просто не искаше да умре. — Бягащия вълк мразеше свещеника и от доста време искаше да го убие. Казваше, че той е откраднал мъжеството им, опитомил ги е, станали са като мъже без тестиси. Проклинаше свещеника и дъскорезницата, и всички хора, които бяха на негова страна. Стария вожд научи за това и отиде да предупреди свещеника, но той само се засмя. „Бягащия вълк просто не иска да работи“, каза той. Но все пак успя да събере смелост и да го убие.
Морган все още държеше оръжието до главата й.
— Това след като донесоха ли пушките беше?
— Да. — Гласът й стана толкова слаб, че той едва я чуваше. — Бягащия Вълк казваше, че пушките ще променят всичко. С тях могат да навлязат дълбоко в планините и да живеят като мъже. Каза, че е взел пушките от един от хората на Холидей, но аз не можах точно да разбера какво искаше да каже.
След това се осмели да хвърли поглед към мъртвите индианци.
— Бягащия вълк е там.
Морган не обърна внимание, защото си мислеше, че явно той е бил този, който я е имал.
— Но даже и да е мразел свещеника, защо му е трябвало да го убива? Защо просто не е отишъл в планините със своите последователи?
Жената облиза устните си.
— Свещеникът научи за пушките. Но не това беше причината, заради която беше убит. Бягащия вълк го мразеше заради това, което той направи от нас. Може ли да пия вода?
— Все още не — отвърна Морган. — А ти мразеше ли го? Успяха ли да те настроят против него?
Мазнината по косата й започна да се смесва с потта и лицето й заблестя като лакирано.
— Да, аз бях негова жена. Той казваше, че не трябва да има никаква прошка или съжаление към свещеника. Ако искаме да станем отново силни, трябва да забравим това, което той ни е проповядвал. Отецът ни е покварил и затова е трябвало да умре. Неговото убийство щеше да бъде първата стъпка за връщането ни към нашата истинска индианска природа.
Мечти за слава, помисли си Морган. Пълна торба с лайна. Един добър човек, който е загубил толкова много време, за да създаде мисия за индианците, е мъртъв заради желанието на някой да стане втори Джеронимо, или Лудия кон или някой друг.
— А къде са пушките? Защо не ги използваха срещу нас?
Все още коленичила под горещото слънце, жената изглеждаше така, сякаш всеки момент ще припадне.
— Те са скрити в една пещера далече в планината. Там също има провизии и муниции. Ако бяха с тях, вече нямаше да сте между живите. Но пушките са на един ден път оттук.
В гласа й се долови жал и Морган усети, че тя скърби за Бягащия вълк, гадното копеле. Не чувстваше никакво съжаление към нея, опита се да прехвърли вината за убийството на отеца върху мъжа си, но дали пък и тя не беше част от целия план. Но имаше нещо друго, което трябваше да попита. След това трябваше да заровят тези копелдаци, но се надяваше тайно да не открият лопата.
— Какво се случи със стария вожд и останалите ви хора?
Все още на колене, тя започна да се клати уморено напред-назад.
— След като убиха свещеника, те се изплашиха, а и пушките ги уплашиха още повече. Заминаха за резервата „Колвил“ във Вашингтон. Това е истината.
Това беше достатъчно. Заповяда й да се изправи.
— Сега ще те напуснем. Намери си кон и се махай оттук. Не ми пука въобще къде смяташ да ходиш и какво ще правиш.
— Но нямам никаква храна. Ще умра.
— Тогава умри. — Морган се обърна с гръб към нея. — Хайде, момче. Време е да се връщаме обратно.
След като се отдалечиха малко, Тикнор се обърна назад.
— Тя все още стои там. Господи, колко сурово се държа с кея. Ако не беше проговорила, щеше ли да я убиеш?