Да, наистина беше ядосана и намусена, гледаше мрачно. Косата й беше сламеноруса, очите й светлосини. Беше доста висока и със стройна фигура, която си личеше и под свободната сива раздърпана всекидневна роба. Лицето й беше красиво и кръгло с остра брадичка, което й придаваше някакво странно изражение. Зачуди се коя ли може да е тя? Дъщеря на този, който беше видял? Или пък негова съпруга? Мъжът беше на около петдесет години, доста по-стар за жена като нея. Но точно това можеше да се окаже възможно. Ако все пак изкарваше добри пари, на момичето може и да не му пука за възрастта му. Ако е селянка или бедно момиче, за нея това означаваше добър избор, но не изглеждаше на нещо такова. Колкото повече гледаше към нея, толкова по-сигурен ставаше в това. В осанката й имаше някаква скрита грация, която си личеше даже и докато премиташе верандата. Повечето жени, родени и израсли сред природата, имаха тази вродена грация, но от начина, по който метеше, се виждаше, че тази работа не й харесва. Може би е старата история за млада жена, която се е съгласила да се омъжи за стар, но много по-богат мъж и животът й с него вече да я кара да съжалява за тази постъпка.
Мъжът, който и да беше той, се появи от пункта, като махаше с пръст и й нареждаше нещо. След това грабна метлата от нея и бръсна два пъти по пода, за да й покаже как да мете. Но вместо да вземе обратно метлата, тя се втурна в пункта. Мъжът веднага я последва и това беше последното, което Морган успя да види.
Приготвяше си бърза закуска, когато хотелиерът влезе в кухнята. Изглеждаше одърпан и мърляв, явно беше спал с дрехите си или пък беше пиян.
— Кафето мирише добре — каза той.
— Вземете си — отвърна му Морган, докато обръщаше цвърчащото месо.
Мъжът не чака втора покана, а си наля в голяма чаша, след това седна на една табуретка.
— Хубаво кафе. Казвам се Алфред Дженкинс. Притеснява ме фактът, че не научих вашето. Не сте се разписали в книгата.
— Казвам се Морган.
Знаеше какво ще последва, затова продължи:
— Занимавам се с бизнес с коне на север оттук. Тръгнал съм за Боис, но може би ще остана няколко дена в този град. Как е този бизнес по вашия край?
Дженкинс отпи от кафето си.
— Честно да ви кажа, нямам си и най-малката представа.
— Няма да загубя нищо, ако се поогледам. — Сипа месото в една чиния и я сложи на масата. — Има още месо, така че не се притеснявайте, яжте.
— Кафето ми стига. — Спря за момент. — Може би сте изненадан как може човек като мен да държи такава съборетина в това градче.
Морган не знаеше какво да каже, но нямаше нищо лично към този човек.
— Да, не приличате точно на хотелиер.
Дженкинс остана доволен от забележката.
— Радвам се да чуя това от вас. Започнах да изучавам право в една адвокатска кантора в Сан Франциско, но за зла участ баща ми умря и аз трябваше да дойда тук, за да продам мястото. Лошото беше, че никой не искаше да го купи и аз реших да поостана за малко, докато намеря купувач. И така, времето си минаваше. Баща ми беше спес тил малко пари и в началото животът беше лесен. Н. след това се стопиха и ето, след двадесет години, аз продължавам да стоя тук я така, като гледам, скоро няма да се реша да започна нов живот.
И никога няма да го започнеш, помисли си Морган.
— Рано тази сутрин зърнах едно хубавко момиче точно отсреща, на верандата на търговския пункт.
— И аз съм я виждал. — Дженкинс не беше много заинтересован от това.
— Да знаеш коя може да е тя?
— Не знам. Те си гледат техния бизнес, а аз — своя. Май ще хапна малко месо. Не съм много добър готвач, предпочитам да ям консерви.
Морган го остави да закусва и се запъти към стаята си. Все още беше твърде рано и нямаше смисъл да тръгва да обикаля града. Но докато чакаше да мине времето можеше да продължи да наблюдава отсреща. Нямаше никаква следа от намусената хубавица. По улицата се зададе тежка кола, пълна с дървени трупи, затрополи покрай хотела и зави зад сградата отсреща.
Млад мъж, по-скоро момче, излезе от пункта и зака чи някаква бележка на гвоздея до вратата. Морган веднага насочи бинокъла натам. Продаваха се одеяла с намаление само за тази седмица. След малко се появи и мъжът на средна възраст и провери бележката, като излезе чак на средата на улицата, за да се увери, че се чете оттам. Нещо в него му беше много познато. Беше здрав с къса черна брада, а на главата си носеше каскет.
Морган не можеше да го определи. Брадата го караше да изглежда малко на Юлисис Грант, но не чак толкова. Всички по-здрави мъже с черни бради приличаха на Грант. Но този човек приличаше на някой, който бе ше виждал по-рано. Не можеше да се сети и се предаде В стаята започна да става задушно и той повдигна нагоре малко прозореца. Постоянното седене и зяпане го караше да се чувства зле. Столът беше корав, неудобен, затова взе възглавницата и я подложи под себе си, за да му е по-удобно.