— Имам ранчо за коне на север от Клиъруотър. А ти откъде си?
Мелани въздъхна.
— Ако искате да знаете толкова, от Боис съм. Но съм била в Ню Йорк, Лондон, Париж, Рим. А вие?
Преди да й отговори нещо, се появи чичо й.
— Отивай да обядваш и не се бави много с него, защото имам доста работа за вършене.
Морган веднага грабна покупката и се запъти навън, преди още мъжът да го е заговорил. Като се върна в стаята, прибра пакета в гардероба, отвори една бира и се разположи в леглото.
Значи старият беше чичо й. Трудно беше да си ги представи един до друг. Напористият бизнесмен и раздразнителното, самотно момиче, което е обикаляло по целия свят, ако въобще можеше да й се вярва на това. Чувстваше, че за пътуванията поне говори истината. Но какво, по дяволите, правеше в този забравен от Бога град? Чичо й се държеше като човек, който не е учил кой знае колко, а да обикаля из Европа и дума не можеше да става. Личеше си, че е доста стиснат човек, който брои всяка дребна монета, а може би и караше момичето да работи по десет-дванадесет часа. Помисли си, че това нямаше нищо общо с предстоящата война, че няма смисъл да се захваща с него.
Но продължаваше да си мисли за нея. Най-доброто обяснение за нея можеше да бъде, че родителите й са умрели, когато е била по-малка, и не са й оставили нищо. Чичо й я беше прибрал, но я караше да работи, за да си плаща леглото и храната. Но и да се опитва, явно не постигаше кой знае какъв успех. Ясно беше, че тя мрази и него, и начина му на мислене. Никакви пътувания до Европа, никакви модни дрехи и вместо да бъде обградена от богати и знатни мъже, я ухажваха местни сополанковци, като онзи младеж, който искаше да я покани на танци.
Помисли си дали е била някога с мъж и сметна, че е. Момиче като нея би желало да опита от всичко. Тези, които са разтваряли краката й, са се оказали щастливци, може би са останали с впечатлението, че чукат дива котка.
Така денят премина и вече се стъмваше, когато пунктът затвори. След като се навечеря, реши, че няма нищо интересно, което би видял там. Междувременно в хотела се бяха появили още трима души. По думите на Дженкинс единият от тях доста често е посещавал хотела. Морган срещна този мъж по стъпалата. Изглеждаше като стар комарджия, който обаче вече не беше толкова спокоен, колкото по-рано. Остана учуден, когато му предложи да изиграят едни карти, но веднага отказа с извинението, че никога не е имал възможността да се научи. През нощта си легна по-рано с бира в ръка и започна да чете местния вестник „Зовът на Грейнгвил“, който беше купил през деня. За такова гръмовно заглавие самият вестник си беше гола водичка, скучен и еднообразен. Но все пак в него успя да открие новини за генерал Хауърд и публичния протест, който беше предвиден за събота, 20 юли, след десет дена. Искаше да присъства на това събиране и ако момчето не се появеше в най-скоро време, щеше да му се наложи да замине за Боис.
Залагаше десет към едно, че на това събиране ще има проблеми, защото Холидей надали щеше да приеме спокойно това предизвикателство, ето защо трябваше да бъде там на всяка цена, ако стане напечено. Не би позволил някакъв самохвалко да обижда и хули генерала. Освен това и Ванди Гибонс щеше да бъде там с ловджийската си пушка, а това вече си беше голямо успокоение. И ако някой посмее да хвърли камък по генерала и Господ няма да успее да му помогне, защото Гибонс въобще няма да се поколебае да му пръсне главата. Той беше жесток, но изцяло лоялен към генерала, към единствения мъж, към който изпитваше уважение.
Надяваше се да не се стига чак до стрелба, но малко вероятно би било Холидей да не се опита да създаде някоя неразбория. И ако има шанс да обърне хората срещу генерала, като остави някой от сподвижниците си да умре, щеше да го направи. Чудеше се какво всъщност представлява този Холидей. Без съмнение той беше един от най-печелившите бизнесмени в този район. Всичко, в което инвестираше, веднага ставаше печелившо. Веднъж го беше зърнал на едно политическо събиране в Боис, тогава все още беше републиканец. Висок, едър мъж с черна коса и бумтящ глас. Говореше се, че е бил роден в Северна Каролина и още като дете се е преместил в Айдахо. Сега трябваше да е на четиридесет и пет.
Чудеше се какво ли щеше да прави с парите му, ако беше на негово място. Със сигурност обаче нямаше въобще да се опитва да става представител на Айдахо, което беше фикс идея за Холидей. Хората, които мислят, че знаят какво е добро за всички останали, би трябвало да са малко нещо луди. Тази негова партия обаче допадаше на многознайковците и на тези, които мразеха индианците. Някои от тях си мислеха, че не би било удачно да ги изселват извън Айдахо, а да ги заробят, да ги оковат във вериги и да ги накарат да работят в мините и да секат дърва. Други, които пък бяха религиозни, смятаха, че това може да се реши само като се накарат всички насила да приемат християнската религия. Испанците бяха направили точно това в Мексико, затова предлагаха този вариант и тук. А индианец християнин означаваше само, че е опитомен.