— Глобите, глобите — повтори Дюез. — Да наложим данък върху прегрешенията. Това ще бъде неизчерпаем източник. Човекът е грешник по природа, но е по склонен да се разкайва в сърцето си, отколкото с кесията си. Той ще изпита много по-силно съжаление за грешките си и повече ще се колебае, преди да ги повтори, ако нашите опрощения са придружени с такса. Ако някой държи да стане по-добър, трябва да плати глоба.
„Дали се шегува?“ — помисли си Поатие, който не беше съвсем привикнал с изобретателната логика на кардинала.
— И какви грехове бихте облагали с такса монсеньор? — попита той.
— Първо онези, които се вършат от духовни лица. Нека изправим своите недъзи, преди да се заемем с чуждите. Светата ни майка проявява голяма търпимост към пропуските и произволите. Така например известно е, че духовническо или свещеническо звание не може да бъде дадено на сакати или уродливи хора. А ето че онзи ден видях някакъв си свещеник Пиер от хората на Каетани — има само два пръста на лявата си ръка.
„Малко коварство спрямо стария ни враг“ — каза си Поатие.
— Всъщност — продължи Дюез — хромите, едноръките, евнусите, които крият нещастието си под расото и получават привилегии от Църквата, са цяла армия. Ще ги изгоним ли от лоното й? Това няма да заличи недъга им, а само ще ги доведе до окаяност и отчаяние, като освен това сигурно ще ги накара да се присъединят към еретиците в Тулуза или други духовни братства. Нека им дадем по-скоро възможност за изкупление. А изкупление ще рече плащане.
Старият прелат говореше съвършено сериозно. През последните нощи на бдение въображението му бе нахвърлило съвсем точна система. Изготвял доклад, както сам каза скромно, и щял до го представи на бъдещия папа.
Ставаше въпрос да се учреди Света изповедалня, нещо като канцелария на греха, която да издава вули за опрощение на греховете срещу регистрирани такси, внесени в полза на Светия престол. Сакатите свещеници биха могли да се отърват само срещу няколко ливри за всеки липсващ им пръст, с двойно повече за липсващо око или за липсата на един или два тестикула. Този, който сам се е лишил от вирилност, би трябвало да заплати по-скъпо. От физическите увреждания по невнимание или злополука Дюез мина на нередностите от нравствено естество. Незаконнородени, скрили истината около раждането си при постъпване в някой орден, духовниците, приели тонсура, макар че са били женени, или са се оженили тайно след покалугеряването им, както и ония, които живеят с жена, без да са женени, двуженците, кръвосмесителите или содомитите, всички ще бъдат облагани с такси в зависимост от прегрешението им. Монахините, блудствували с няколко мъже вътре или вън от манастира, ще бъдат подлагани на особено висока такса за реабилитирането си3.
— Ако учредяването на подобна изповедалня — заяви Дюез — не докара двеста хиляди ливри още първата година, нека ме…
Той щеше да каже „нека ме вземат дяволите“, но се опря на време.
Поатие си мислеше. „Ако изберат него за папа, поне няма да имам грижи с папските финанси.“
Но независимо от всички маневри на Дюез и въпреки подкрепата, която му оказваше Поатие, конклавът продължаваше да тъпче на място.
А новините от Париж бяха лоши. Гоше дьо Шатийон отстояваше фронта ведно с граф д’Еврьо и Мао д’Артоа, като се мъчеше да ограничи амбициите на Шарл дьо Валоа. Обаче Валоа си живееше в двореца в Сите, където пазеше кралица Клеманс под свое опекунство. Управляваше държавните работи както му хрумне и изпращаше в провинциите инструкции, противоречаха на нарежданията на Поатие от Лион. От друга страна, Бургундският херцог, поддържан от васалите на огромното си херцогство, беше пристигнал на 16 юни в Париж, единадесет дни след смъртта на Луи X, за да признаят неговите права. Така че Франция имаше трима регенти. Това положение не можеше да продължава дълго и Гоше настоятелно молеше Филип да се върне в Париж.
На 27 юни, след като свика съвета в тесен състав с участието на графовете дьо Форез и де ла Вулт, младият принц реши да тръгне на път и заповяда да стегнат багажа на свитата му. Междувременно се сети, че още не бяха отслужили тържествена литургия за упокоение душата на брат му и заповяда тя да бъде отслужена преди заминаването му във всички църкви на града.
Цялото висше и нисше духовенство бе задължено да присъствува, за да се приобщи към молитвите на регента.
Кардиналите, особено италианските кардинали, ликуваха. Филип дьо Поатие напускаше Лион, без да ги е огънал.
3
Римската църква никога не е продавала опрощения на греховете, както често са твърдели нейните противници. Но тя е карала — нещо, което е съвсем различно — провинилите се да заплащат вулите, които им се издавали в уверение, че са получили опрощение на прегрешението си.
Тези вули били необходими в случаите, когато провинението или престъплението били публично достояние: за да бъдат провинените отново допуснати до светото причастие, те трябвало да представят доказателство, че греховете им са опростени.
Същият принцип бил прилаган в гражданското право при издаване на писмата за помилване или опрощаване, давани от краля. При вписването им в кралските регистри се плащало такса. Този обичай датира още от франките, преди покръстването им.
Жак Дюез (папа Йоан XXII) кодифицира този обичай и го въвежда на общо основание в църквата с книгата си за таксите и с учредяването на светото опрощение.
Вули са били издавани не само на членовете на духовенството. Предвидени са били такси и за миряни. Тарифите били изчислявани в монети, възлизащи на шест ливри.
Така например отцеубийството, братоубийството или убийството на роднина между светски лица било облагано с такса от тридесет до четиридесет ливри, също както и кръвосмешението, изнасилването на девица или кражбата на ритуални предмети. Съпруг, нанесъл побой на жена си или принудил я да абортира, е бил принуден да внесе в църквата тридесет и шест ливри, а ако е оскубал и косите на жена си — четиридесет и две. Най-висока глоба — сто шестдесет и две ливри, се предвиждала за подправяне на писмо, носещо подписа на папата.
С течение на времето, успоредно с обезценяването на парите, размерът на тези такси се увеличавал.
Но, още веднъж повтаряме, не ставало дума да се откупи опрощението: сумата била заплащана при регистрирането, за да се издаде удостоверение.
Безбройните памфлети, посветени на тази практика и разпространявани след Реформата, за да подронят авторитета на римската църква, се основавали на това умишлено недоглеждане.