„Да бе доживял поне да го види родено! Пет месеца, само още пет месеца! Колко щеше да се радва, особено ако е син… Как не забременях още през брачната ни нощ!…“
Тя извърна уморено глава към граф дьо Валоа, който се разхождаше из стаята като угоен петел.
— Но защо, чичо, защо смятате, че са го отровили така грозно? — попита тя. — Не беше ли възможно най-благороден? Защо търсите винаги човешко вероломство там, където може би се проявява само божията воля?
— Само вие приписвате на бога онова, което явно изхожда от арсенала на дявола — отвърна Шарл дьо Валоа.
С островърха качулка, отметната назад, месест нос, пълни, червендалести страни, щръкнал напред корем и все същата наметка от черно кадифе, украсена с опашки от белки и сребърни токи, която развяваше преди осемнадесет месеца на погребението на брат си Филип Хубави, монсеньор дьо Валоа пристигаше от Сен-Дьони, където бе присъствувал на погребението на Луи. Впрочем и тази церемония не мина без няколко предварителни трудности: за пръв път, откакто съществуваше ритуал за кралските погребения, след възклика: „Кралят е мъртъв!“ дворцовите сановници не можеха да добавят „Да живее кралят“! и се чудеха пред кого да изпълнят жестовете, предназначени за новия суверен.
— Че какво толкова! Ще счупите жезъла си пред мен! — беше заявил Валоа на първия шамбелан Матийо дьо Три. — Аз съм най-възрастният от семейството и най-подходящ.
Но брат му по баща, граф д’Еврьо, се възпротиви на странното му искане.
— Ако тълкувате така широко правото на предимство по възраст, не вие, Шарл, го имате, а чичо ни Робер дьо Клермон, синът на Луи Свети. Забравяте ли, че той още е жив?
— Знаете отлично, че клетият човек е луд и никак не можем да разчитаме на изветрелия му ум! — отвърна Валоа, като повдигна рамене.
В края на краищата след погребалното угощение, устроено в абатството, първият шамбелан счупи емблемата на длъжността си пред едно празно кресло…
Клеманс поде:
— Нима Луи не даваше милостиня на нещастните? Не отлагаше ли, доколкото бе възможно, наказанията на затворниците? Мога да свидетелствувам за великодушието и благочестието му. А колкото до старите му грехове, той се разкайваше…
Явно не беше уместно да постави под съмнение добродетелите, с които кралицата се опитваше да украси съвсем пресния спомен за мъжа си. Обаче Шарл дьо Валоа не можа да скрие раздразнението си.
— Зная, племенничке, зная, че влиянието ви над Луи беше много благотворно, и че е бил доста щедър… спрямо вас. Но не се управлява само с „отче наш“, нито обсипвайки с подаръци любимите същества. А и разкаянието не е достатъчно, за да обезоръжи ненавистта, която си посял.
Клеманс си помисли: „Ето… Ето този, който така ухажваше Луи, а сега се отрича от него. Сигурно скоро и мен ще упрекват заради подаръците, които ми е правил. Станах вече чужденката…“
Много изнемощяла, премного съсипана от безсънните нощи и дните, изпълнени със сълзи, за да намери сили да спори, тя само добави:
— Не мога да повярвам, че Луи е бил толкова ненавиждан, че да са искали да го убият.
— Ваша работа, не вярвайте, племенничке, но фактът си е факт! — извика Валоа. — Кучето, близало кърпите, в които балсаматорите били сложили вътрешностите на Луи, и умряло един час след това, го доказва!
Клеманс стисна облегалките на креслото си, за да не се олюлее пред гледката, която й налагаха. Тясната й патетична маска със затворени очи стана бледа като кърпата и воала, които я обграждаха. Трупът, балсамирането, изтръгнатите вътрешности, кучето, което бродеше наоколо и ближеше кървавите кърпи… Възможно ли е това да се отнася за Луи, мъжа, който бе спал до нея цели десет месеца?
Монсеньор дьо Валоа продължаваше да излага злокобните си умозаключения. Кога най-сетне ще млъкне тази неспокойна, властна и тщеславна личност, която, облечена ту в синьо, ту в червено, ту в черно, се появяваше във всеки важен или трагичен час, откакто бе дошла във Франция, за да я напътствува; да я оглушава с думите си и да я насилва да постъпва против волята й? Още сутринта в сватбения й ден… И Клеманс си спомни своята сватба в Сен Лие. Видя мислено пътя за Троа, селската църква, стаята в малкия замък, набързо нагласена за брачно ложе… „Съумях ли да се порадвам на щастието си? … Не, няма да плача пред него“ — каза си тя.
— Ние не знаем още кой е автор на това ужасно престъпление — продължаваше Валоа, — но ще го открием, племенничке, обещавам ви тържествено… разбира се, при условие, че ми се даде тази възможност. Ние, кралете…
Валоа никога не пропускаше случая да напомни, че е носил две корони макар и чисто номинално, които все пак го поставяха на равна нога с истинските владетели. — Ние, кралете, имаме врагове, които са не толкова против личността ни, колкото против властта ни. Не липсват хора, които са имали интерес да останете вдовица. Най-напред тамплиерите… колко пъти съм повтарял, че много сбъркаха, като унищожиха ордена им!… Те образуваха тайна лига и се заклеха да погубят нашата династия. Брат ми умря, първородният му син го последва! На второ място, римските кардинали. Припомнете си, че кардинал Каетани се опита да омагьоса Луи и девера ви Филип с явното намерение да ги прати на онзи свят. Каетани може да се е опитал да нанесе удара по друг начин. Какво искате? Не можеш да махнеш папата от трона на свети Петър, както постъпи брат ми, без да си навлечеш непоправимо озлобление. Тъй или иначе, Луи умря… Не можем да не подозираме и бургундските си роднини, които не се примириха, че Маргьорит бе затворена и още по-малко, че вие я заместихте. Какви ли не гадости разпространиха по този повод…